— Той успя! — изкрещя някакъв мъж. Тези думи предизвикаха абсолютна шумотевица. Жените пищяха, мъжете си продраха гърлата от викане.
Рейнджър се обърна с лице към тълпата. Някои от добре облечените, охранени поддръжници на граф Дюбел опитаха да се спотаят. Рейнджър кимна на хората си да ги пуснат.
Но искрената радост озаряваше повече лица, отколкото той си мислеше, че е възможно. Не един придворен, не един от стражите беше ненавиждал графа от дъното на душата си.
Рейнджър беше приготвил хиляди ободряващи речи за приветстващото го множество. Ала сега откри, че желае да каже само няколко прочувствени думи на една конкретна жена.
Той потърси лицето й. Имаше нужда да се увери със собствените си очи, че тя е жива и здрава; че е доволна от победата му над граф Дюбел. Доволна, че той не е загинал.
Откри я незабавно. Лицето й беше пребледняло, великолепните й очи бяха широко отворени, изражението й беше измамно спокойно.
Какво ли си мислеше? Какво ли чувстваше?
От деня, в който тя бе разкрила измамата му, от деня, в който й беше разказал плановете си и беше пожелал сътрудничеството й, тя беше затворена книга за него. От онзи ден тя му даваше точно това, което бе поискал — и нищо от това, което желаеше.
Сега знаеше какво да прави.
Докато крачеше към нея, на Сорша й се щеше да се затича към него и да се хвърли в прегръдките му. Да го напрегръща, да го нацелува. Да вика от радост.
Но той искаше кралица, не съпруга.
Ето защо тя стоеше неподвижно и чакаше той да стигне до нея.
— Отлична работа, милорд — каза тя и протегна ръце към него, когато той се приближи достатъчно. — Треперливият й глас изобщо не подхождаше на една кралица и тя грижливо се поправи: — И за миг не съм се съмнявала в триумфа ви.
Но той… той изобщо не се държеше като крал. Държеше се като мъж.
Грабна я в прегръдките си, сякаш тя беше най-ценното му имане. Сякаш изпитваше отчаяна нужда да усети тялото й до своето. С глас, задавен от емоции, той прошепна:
— Боже мили, така се страхувах, че копелето може да те е убило. Да ти е причинило болка. Кажи ми: стори ли ти нещо?
Шокирана от буйния му изблик, тя поклати глава.
— Щом те видях, Господ отвърна на всичките ми молитви и аз разбрах… почувствах, че ще надмогна врага си. Заради теб. Защото бях длъжен да живея за теб. С теб. — Той отстъпи назад и взе лицето й в шепите си. Сведе поглед към нея. В тъмните му очи проблясваше нещо, което приличаше на… Ако бе жена, склонна към фантазии, би казала, че това е…
— Обичам те. — Преди да е успяла да си поеме дъх, той грациозно се отпусна на колене пред нея. — Когато изпълзях от тъмницата, дадох два тържествени обета. Заклех се, че ще се върна и ще убия граф Дюбел. Заклех се, че повече няма да падам на колене пред никого. Но някои обети се правят по основателни причини, а други са породени от гордост. Благодаря на Бога, че ти ми показа разликата.
— Рейнджър… — Ръцете й трепереха в неговите.
Трябваше да го спре сега. Беше ранен. Кървеше. За раните му трябваше да се погрижи лекар.
И по-важно: мъж, който щеше да бъде крал, никога не биваше да се унизява така в мига на своя триумф. Не и пред целия този народ. Баба й щеше да бъде покрусена от държанието му — бясна на Сорша, задето не го е възпряла.
Ала Сорша бе неспособна да изпълни дълга си. Искаше да види как Рейнджър посипва главата си с пепел — пред нея. Искаше да го чуе как моли — за прошката й. Искаше да чуе онези думи отново — обичам те.
Дали не си ги беше въобразила? Дали… дали той щеше да й ги каже отново?
— Осем години живях в мрак. Единствената светлина бе споменът за прекрасния ти лик. Помня как се цупеше, когато те дразнех; как се смееше, когато се шегувах с теб. Мислех за всеки поглед, който ми беше отправяла, за плавната ти походка, за това как се превърна от дете в жена.
— Мислел си за мен през цялото време в затвора?
— Всеки ден. — Тъмните му очи засияха, когато той най-сетне й призна истината. — В деня на сватбата ни дадох още един глупав обет: че никога няма да ти разкрия чувствата си.
— Защо? — Тя прокара палец по оцапаната му буза.
— Защото любовта ми беше толкова силна, че се боях, че ти ще ме накараш да падна на колене пред теб.
Палецът й кръжеше на сантиметър от кожата му.
— Никога не бих сторила подобно нещо.
— Знам. — Той не откъсваше поглед от нея. — Но познавам жени, които не биха се въздържали.
Жулиен. Той говореше за Жулиен.
— Аз не съм от тези жени. — Това сравнение й се стори най-малкото обидно.
— Знам. Знаех го и тогава, но… ме беше страх. — Беше пребледнял. По челото му бе избила пот.