Налагаше се да го спре, преди да е припаднал от загубата на кръв.
Очевидно Рейнджър беше прочел нейните мисли, защото стисна ръцете й.
— Почакай още малко. Имаш нужда от признанията ми. Ако нещо се случи с мен, ще бъдеш кралица и всички трябва да знаят какво изпитвам към теб.
Искриците жарава в душата й започнаха да помръкват.
— Говориш ми тези неща, за да защитиш положението ми, в случай че загинеш от раната си?
— Донякъде.
— Може би не бива да се притесняваш чак толкова за нараняванията си. — Думите й бяха сърдечни. Тонът — не.
Той се засмя. Всъщност това не бе точно смях, а болезнено хъркане.
— Не, не ме разбираш правилно. — Рейнджър поклати глава. — Да, искам да си защитена, в случай че умра. Но бих могъл да открия по-лесен начин да свърша това, отколкото да се просна в краката ти. Правя го, защото… защото ти трябва да си наясно. Защото поне веднъж трябва да ти кажа… че не мога да живея без теб. Когато разбрах за отвличането ти, си дадох сметка, че не знаеш най-важното за мен — Той се огледа наоколо и бавно се изправи. — Може ли да се поразходим малко?
— Естествено — отвърна тя и му подаде ръката си. Любопитството я глождеше. Беше разказал толкова много пред чуждите уши. Какво искаше да й сподели насаме?
Той постепенно я отдалечи от тълпата. Облягаше се на нея, сякаш се нуждаеше от нейната подкрепа — сякаш знаеше, че винаги може да разчита на нея за подкрепа. Спря край дърветата и тихо прошепна:
— Длъжен съм да ти разкажа какво се случи в тъмницата на граф Дюбел.
Сорша не знаеше дали Рейнджър ще сметне факта, че го е обсъждала зад гърба му, за предателство, но си призна:
— Марлон ми разправи всичко.
— Хубаво. Но Марлон не знае най-важната част. Никой не я знае, освен мен — и теб.
— И мен? — Рейнджър беше доста потаен, което беше доста нетипично за него. — Какво искаш да кажеш?
— Осем години живях в мрак, студ и влага. На седмата година се пречупих. Умолявах граф Дюбел да пощади живота ми, здравето ми, свободата ми. Недостойно. Безполезно. Безсмислено. И как другояче? — Рейнджър изви устни в горчива гримаса. — Марлон ме презря, но това бе нищо в сравнение със силата, с която самият аз презрях себе си. В последвалата година се ненавиждах с такава безумна ярост, че ми стана все едно дали ще живея, или ще умра. Бях предал своето семейство, баща си — теб!
— Не и мен.
— Само защото бях такъв разглезен лигльо, че ти не хранеше никакви илюзии относно личността ми. Но в душата си аз ти бях изменил. Лежах в мрака и постепенно открих нещо отвъд страха. На следващата година, когато ме изкараха за поредния побой, граф Дюбел не можа да ме прекърши. Опита. Опита да ме убие и когато стражите ме домъкнаха обратно в килията, усетих, че той е успял. Живецът изтичаше от мен — от раните по гърба ми, но също така от духа ми и от сърцето ми.
Рейнджър говореше така сериозно и отчетливо, наблюдаваше я толкова напрегнато, че косъмчетата по врата й настръхнаха.
— Когато нямаше надежда за оцеляването ми, тъмничарите ме пренесоха в друга килия, за да издъхна сред другарите ми. — Гласът му стихна до шепот. — В мрака беше лесно да посрещнеш смъртта.
— Значи си умрял. — Знаеше, че така е станало. Марлон й беше разказал.
— Определено. Спомням си всичко. Въздухът беше лош. Бездушните камъни ме обграждаха отвсякъде. Ничий глас не нарушаваше тишината. Ничия ръка не можеше превърже раните ми или да отнеме болката ми. Помниш ли, Сорша? — попита я тихичко той.
Да. Помнеше. Помнеше съня така ясно, както и нощта, в която го бе сънувала.
— За легло ми служеше купчина кости от плъхове, а за завивка — дълга ефирна паяжина — промърмори тя.
Той отново поде разказа си:
— Някъде наблизо се стичаше вода и бавното капене, което някога ме докарваше до полуда, сега само допринасяше за безразличието ми. Моят свят се състоеше от самота и печал. Знаех, че умирам и приветствах края на неутешимостта, скръбта, мъката. Пръстите ми докоснаха костеливата ръка на смъртта — и аз преминах в отвъдното.
Очите на Сорша плуваха в сълзи. Преживяваше с него всяка дума от разказа му.
Рейнджър стисна двете й ръце и я погледна право в очите.
— Видях кръст. Блестеше със синкав пламък. Не можах да устоя. Трябваше да го докосна. Неговият пламък ме изгори. Осъзнах, че той е закачен около шията на една жена — поех си остро въздух и неохотно се завърнах към мъчителния, болезнен живот.
Сорша позна в него човека, когото беше съзряла в съня си.
— И тогава първият светъл лъч проникна в килията ми. Една чайка посрещна с пронизителен и радостен крясък новия ден — каза тя.