— Сега никой няма да те познае. — Мадам й връчи огледало. — Дори монахините.
Сорша се взра в отражението си и избухна в смях.
— Страхотно! Направили сте ме истинско момче. Така ще преметна всеки!
Вярно беше. Със Сорша можеха да поемат опасния път към Единбург, без да се боят, че убийците ще ги вземат на мушка.
— Предвидили сме още едно нещо. — Мадам му махна да влезе.
Той призна правото й да го подложи на изпитание. Мадам искаше да бъде абсолютно сигурна, че Сорша ще язди на спокойствие с него.
Той намести парцала над окото си, излезе зад паравана и извика:
— Сорша!
Престолонаследницата на Бомонтен стреснато се огледа и го видя. Той стоеше на прага — поумнял и заякнал, различен от суетното момче, което тя беше описала.
Очите й се отвориха широко, после се присвиха в цепки. За един миг той си помисли, че го е познала. Познала е, че е Рейнджър.
Той чакаше, чудеше се, искаше…
После тя заслони очите си с ръка. Отново се взря в него и поклати глава.
Мигът беше отминал.
Той още беше странник за Сорша.
12
Вихър и дъжд.
На третия ден от пътуването към Единбург Сорша не помнеше да е спряло да вали. А сега към студа и влагата се прибавяше и стържещият глад. Днес провизиите им бяха свършили и голата пустош на шотландските планини не им предлагаше дивеч или подслон. Никакво село, никаква светлинка… само вихър и дъжд.
Вихър и дъжд.
Тя не падаше духом и Бог й беше свидетел, че Арну бе непоколебим във вярата си, че ще стигнат безпрепятствено до Единбург. Но каква утеха можеше да й предложи увереността на Арну, когато той многократно бе доказал, че е глупак?
Тази вечер за пръв път не намериха хижа или обор, в които да се подслонят. Когато се сгушиха под една издадена скала — убежището им не можеше да се нарече пещера — тя се помъчи да измисли тема за разговор. Нещо, което да ги откъсне от мислите за едва пращящия огън, студената земя и влажните одеяла.
Тя претегли тежката си плитка в ръка и се намръщи.
— Като стигнем в следващото село, ще си отрежа косата.
Арну се извъртя рязко и я погледна сърдито.
— Какво рече?
— Ще си отрежа косата. Само проблеми ми създава по време на пътуването, а според Ивлийн плитката ме е издавала като жена.
— Никой не те е разпознал, откакто те преоблякоха. — С тъмната брада, набола по брадичката му, и мърлявата превръзка над окото той изглеждаше по-страшен и от най-отчаяния наемен убиец. Тъмните му очи гледаха сурово, а устните му изстрелваха безмилостно думите. Сигурно наистина му беше студено.
— Вярно е — съгласи се тя. — Но със сигурност ще е от полза за маскировката ми, ако…
— Забранявам.
Този категоричен, заповеден тон изобщо не подхождаше на простия рибар, който Сорша познаваше.
— Как така ще ми забраняваш? — Тя се засмя, но когато той я погледна със здравото си око, смехът й заглъхна. Арну беше… направо страшен.
После това впечатление се разсея. Той сведе поглед, отдаде й смирено чест и въздъхна тежко.
— Ами… косата ти е толкова хубава, като зората, която отмята воала на нощта.
— Колко поетично. — Не знаеше нито какво да каже, нито какво да мисли. В разстояние на една минута беше видяла две различни лица на Арну, които не познаваше. — Но ти не ми ли беше казал, че косата ми имала цвят на моркови?
Той се ухили.
— Морковите са полезни за здравето, тъй ме учеше мама. Не си режи косата. Повярвай ми, ще се грижа за теб. По-скоро бих дал живота си, отколкото да допусна някой да те нарани.
— Знам. — Тя несигурно пусна плитката си. Студеният въздух ощипа ушите й и тя потрепери. — Просто с къса коса ще ми е по-лесно.
— Трябва да нагледам конете. — Той излезе от подслона им, после се върна. Затъкна косата й под яката, оправи й палтото и нахлупи шапката над ушите й.
— Остави ми нещо, за което да мечтая, Сорша.
Същата нощ, докато лежеше загърната в одеялото, а Арну я притискаше към себе си, за да се топлят, тя не можеше да избие от главата си мисълта за странното му поведение. Не разбираше какво е имал предвид — „остави ми нещо, за което да мечтая“.
Той дали мечтаеше за нея?
Никога не бе събуждала у друг мъж подобни копнежи. Никой не харесваше нейната външност, да не говорим за рижата коса. Рейнджър й го беше заявил в прав текст.
Обаче Арну изглеждаше запленен от хубостта й и от косата й, даже се беше заклел да умре за нея, което тайничко я развълнува.
Не че Арну беше подходящ за нея. Но изкъпан и чист, без да се прегърбва и да се хили като идиот, ако забравим за ужасната превръзка и празната очна кухина под нея… той беше доста привлекателен по един първичен начин.