И толкова харесваше косата й, че даже почна да се държи господарски с нея. На Сорша това определено й харесваше.
Харесваше Арну.
И по-важно: доверяваше му се.
Арну беше честен и неподкупен, без следа от притворство в себе си. От уроците на баба знаеше колко редки са тези качества.
Но Арну беше прост човек. Сорша беше открила рядък брилянт — рицар, посветил се да й служи. Той никога нямаше да я предаде.
И още: тя се разтапяше при мисълта за силните му, грубовати ръце, за широките му плещи, за дългите му крака. Не знаеше как да разбира това, но реакцията на тялото й я караше да се чувства жива.
Тя се усмихна и потъна в дълбок сън.
На следващото утро Сорша откри, че Арну вече е станал и говори нежно на конете. Тя надзърна изпод одеялата и видя, че в процепите на скалите е навял сняг.
Изстена. Зимата.
Зимата ги беше застигнала по пътя.
Арну дойде и погледна под скалистия навес.
— Нужно ли е да ставам? — пошегува се тя.
— Не. — Той й подаде ръка и изрече с убийствена ирония. — Можеш да останеш тук и да умреш от глад.
— Ако трябва да избирам между двете… — Тя пое ръката му и се удиви на топлината й. Как можеше той да е топъл, докато тя беше премръзнала?
Лека-полека Сорша се изправи на крака. Докато приглаждаше с ръка намачканите си дрехи, Арну я прихвана.
— Гледай по-весело на живота! Облаците са се разпръснали и небето е чисто. Виж, слънцето изгрява!
— Същинско чудо. — Такова чудо можеше да бъде оценено единствено от мокри и гладни пътници. Небето се окъпа в позлата, после се изчерви от удоволствие при вида на Слънчо, който беше останал скрит толкова дни. Лилавите планински хребети засияха рубиненочервени в предчувствие на топлината и Сорша откри, че гледа богатите оттенъци на небето и се чуди с кой ли цвят Арну сравнява косата й.
Но когато се обърна, откри, че той наблюдава не изгрева, а нея.
— Всички цветове — отвърна той.
Сякаш беше прочел мислите й!
Приливът на неочаквано удоволствие, което Арну бе събудил у нея вчера, отново се надигна. Тя се изчерви и се престори, че е свикнала с подобни ласкателства.
— Придворните… искам да кажа някои хора ми казваха, че имам очите на баба.
— Тъй ли? — На тази светлина единственото му око изглеждаше доста интелигентно.
— Не. — Тя вдигна влажните одеяла от земята и ги сгъна. — Очите на баба са толкова студени, че пронизват като ледения вятър.
Той се засмя.
— Баба ти май е някоя страховита вещица.
— Кученцата и малките деца бягат от нея. — Сорша не се шегуваше.
— Нямаш ли си друго семейство, освен нея? — Арну беше подсушил конете, бе ги извел от храстите и сега те чакаха на зелената трева.
— Имам две сестри, Кларис и Ейми. Като се прибера у дома, ще ги видя.
— Сигурна ли си?
— Така се надявам. — Сорша си пое дълбоко дъх. — Ейми беше само на дванайсет години, когато я видях за последно. Кларис беше красива и знам, че сега ще я заваря още по-красива. Липсват ми… — Сорша осъзна, че се е размекнала от глада, защото неочакваният прилив на самота я накара да се просълзи. Когато се овладя, тя каза:
— Аз… ъ-ъ, имах техните писма и те ми правеха компания. Но онзи пожар в манастира изгори писмата и сякаш нещо в мен умря.
Арну унило сведе поглед и намести парцаливата си превръзка.
Сорша подсмръкна.
— На мястото на сърцето ми сякаш има горещо въгленче. Докато не видя сестрите си и не се уверя, че са добре, няма да се почувствам истински жива. Глупаво, нали?
— Никак даже. Обичта ти е изключителна и говори, че имаш добро сърце. — Думите му бяха мили и изненадващо разумни. — Малко сестри са толкова привързани една към друга.
— Не можем да се караме, когато сме разделени. — Тя избърса очите си.
Арну смени темата, сякаш му беше неудобно. Но какво друго да очаква от този мъж — такт ли?
— Снощи, като си легна, отидох да разузная. Напред има село. Ще го заобиколим, после ще се върна да купя провизии.
При тази мисъл празният й стомах изкъркори.
— Ами храна?
— Най-вече храна. — Топлата му усмивка сега нямаше нищо общо с глупашкото му хилене. — Ти си войник, Сорша. Не се оплакваш, все едно колко си гладна или колко ти е студено.
— Какъв смисъл има да се жаля? — изненада се Сорша. — Да не би ти да не страдаш от студа и липсата на храна?
Арну продължи да й се усмихва, сякаш тя беше казала нещо забележително, докато онова томително усещане отново не се разля по тялото й. Сорша сведе поглед, обзета от пристъп на внезапна скромност.
Той не продума, и когато тя го погледна крадешком, несигурна бръчка прорязваше челото му. Старият Арну се беше завърнал — но не съвсем. Този Арну приличаше по-малко на глупак и повече на… сериозно объркан мъж?