— Хайде да тръгваме, докато времето е хубаво. — Той й помогна да се качи на седлото.
Те оставиха пътеката, за да заобиколят селото. После спряха.
— Ще отида да взема храна. Отвъд тоя хълм има една дълга долина, която върви успоредно на пътя. Иди там, не можеш да се изгубиш, и аз ще те настигна след два часа — гласът му стана строг. — Бъди нащрек. Ако видиш някого — мъж, жена, дете — не спирай, за да си побъбрите. Видиш ли ездач, не бързай да го възприемаш като приятел. Нищо чудно това да е някой друг убиец.
— Добре — докачи се Сорша. — Не е нужно да си толкова гаден!
— Гаден? — Той се отдръпна на коня, сякаш тя го беше обидила. — Жено, ти обядва в дом на греха, и когато приключи с хапването, знаеше имената на всичките му труженички!
— И какво лошо има в това?
Той се опита да намери отговор, но Сорша доволно си отбеляза, че езикът му май се е вързал. И как иначе, когато разумът беше на нейна страна? Най-накрая Арну я посочи с пръст.
— Ако обичаш, трай си и се прикривай.
— Знам, че ме преследват и ще бъда благоразумна — увери го тя.
— С тебе май имаме различни представи за благоразумието. — Той се отдалечи и на Сорша и се стори, че го чува как промърмори „И слава богу“.
Но тъй като в думите му нямаше и капка смисъл, тя пое по хълма, борейки се с пристъпите на силния вятър, и се спусна в дългата долина. Тук есенното слънце я сгря, вятърът се укроти и прекрасният ден извика усмивка на лицето й. Земята се бореше с нашествието на зимата и в сивите каменисти дерета още се мяркаха туфи зелена трева. Въздухът беше чист и толкова свеж, че прочисти дробовете й. Тя не бързаше и се наслаждаваше на тези безметежни часове. Малки птичета бяха накацали по скалите — кипреха се и чуруликаха. Бяха толкова сладки и смешни, че Сорша се засмя високо.
— Кое е толкова забавно? — Изведнъж Арну изскочи иззад един голям валчест камък недалеч от нея и тя подскочи.
— Хей, изплаши ме!
— Пътят е равен и по него се пътува бързо.
Тя погледна издутите му дисаги.
— Взе ли нещо за ядене?
— Ще си устроим истинско пиршество. — Той я погледна изпитателно. — Сега пък защо се смееш?
— Не ти ли се иска да пееш и да танцуваш от радост, че последните няколко дни вече са минали и заминали?
Той отново се начумери и се вторачи в нея. После усмивката разцъфна на устните му.
— Хубавото време ми отвори страхотен апетит. — Посочи й малкото възвишение, оградено от кръг грубо издялани камъни. — Ще седнем там. Така ще можем да видим кой влиза в долината дълго преди…
— Да! Мястото ми се струва прекрасно. — Тя се плъзна от седлото, хвана коня за юздите и го поведе към каменния кръг.
Камъните бяха огромни — надвишаваха я по височина поне два пъти и повечето от тях стояха побити, изправяйки се към небето като безмълвни свидетели на отминали епохи. Тя се взря в небето, докато минаваше между две каменни колони, мъчейки се да пресметне колко човека са били нужни, за да ги побият, когато Завоевание се уплаши. Конят започна да рие земята, отказвайки да влезе в кръга, и Сорша за малко не се катурна през глава.
— Какво има, момчето ми? — Тя го поведе назад, галейки го по муцуната, шепнейки му нежни думи. Но въпреки че прие утешенията й, конят отказа да пристъпи в каменното ограждение. Сорша намръщи чело и погледна Арну.
— Налага се да завържем конете отвън.
— Но защо?
— И преди съм виждал подобно нещо. — Той плъзна поглед по камъните: високи, сиви, покрити с оранжеви лишеи и зелен мъх. — Местните хора винаги твърдят, че това е построено от феи, таласъми или жреци на някаква изчезнала религия. Предполагам, че конете надушват магия.
Сорша удивено се огледа наоколо.
— Единствената магия е тази на прекрасния ден.
Той се взря в нея отдолу.
— Кажи го на конете.
Арну, да не би да вярваше във феи? Подобно нещо беше безумно, обаче нейният защитник рибар весело завързваше конете на зелената ливада отвъд кръга. Колко странно.
Тя отново пристъпи сред камъните, този път по-предпазливо.
Не усети нищо. Не я зашемети някакво свръхестествено чудо и това я устройваше. Когато Арну се присъедини към нея с торба в ръка, тя каза:
— Баба непрекъснато ми набиваше в главата, че магия не съществува.
— Баба ти не е компетентна по всички въпроси. — Арну нацупи устни, сякаш беше захапал особено кисел лимон.
— Наистина ли вярваш, че това място е построено от феи? — Глупав Арну!
— Според легендите времето спира в страната на феите и там е вечна пролет. — Той махна с ръка към многото жълтурчета, които никнеха в сенките на камъните. — Аз лично се чувствам в безопасност тук. А ти?