Да, и тя.
— Разбира се, но защото сме предпазливи и това място ни служи за наблюдателница.
— Разбира се — повтори той с неприкрита насмешка.
За пръв път от няколко дни насам й стана достатъчно топло, за да свали наметалото си, шапката си и горните си три ризи. Може би, весело си помисли Сорша, феите наистина бяха причина за това великолепно време.
Тя се изкатери до най-високата точка в каменния кръг и погледна надолу. За нейна изненада възвишението бе по-високо, отколкото изглеждаше. Оттук докъдето поглед стига се виждаше шотландската пустош. Слънцето хвърляше дълги сенки по земята. Лилавите планини и сините реки изчезваха в стесняващата се линия на хоризонта. Тя почти почувства как ако се напрегне, може да се взре на югоизток и да види Бомонтен. Ветрецът шепнеше нежни слова в ухото й, подтиквайки я да опита и тя се напрегна; повдигна ръце, сякаш можеше да литне. Толкова много й се искаше да види баба си, да чуе гласа й, да узнае истината за баща си, сестрите си, мъжете, които я преследваха…
Мощният глас на Арну наруши концентрацията й.
— Ето го обяда ни. Наредих го върху одеялото и ти давам да си вземеш каквото поискаш. Какво ще кажеш за пай с говеждо? Или предпочиташ едно голямо парче от печеното зайче? Има пресен хляб и сирене… — Той замлъкна. — Застанала си на пръсти и гледаш особено.
Сорша се смути и тупна на земята, после нехайно се запъти към него.
— Стори ми се, че дочух нещо.
— Сериозно? — Той разтревожено огледа пейзажа. — А аз не чух нищо. Да не е била някоя фея?
— Стига си се правил на интересен, Арну. — Миризмата на говежди пай подразни сладко ноздрите и. Тя клекна на одеялото и погледна пиршеството пред себе си. — Мили боже. Какво ли няма тук! Никога няма да го изядем всичкото!
— Първо хапни, пък после ще говорим. — Той откъсна едно краче от зайчето и й го подаде. — Освен това не знаем какво ни чака по пътя. Ще прибера остатъците и до Единбург ще сме ги омели. А сега яж, Сорша.
Тя заби зъби в сочното месо и притвори очи, когато богатият вкус изпълни устата й. Лакомо се нахвърли на крачето, за секунди оглозга всичкото месо по кокалчето и отвори очи, за да види как Арну се хили насреща й.
— Какво?
— Един мъж би дал мило и драго да види такъв екстаз по лицето на жена си…
— Ти само трябва да ме нахраниш — весело извика тя и протегна ръка за още.
Той продължи да се усмихва, сякаш знаеше нещо, което не й беше известно. Отряза й края на погачата, издълба средата и напълни импровизираната купичка с говежди пай за Сорша. Докато тя се хранеше сладко-сладко, той бавно приготви същата купичка за себе си. На Сорша й се видя странно, че той предпочита да я гледа как яде, вместо да напълни стомаха си, но бе толкова гладна, че не й пукаше.
— Тази вкуснотия е била измислена от някоя добра фея.
— Твоята добра фея беше жената на хлебаря, а тя е грозна, талантлива и флиртува до спукване. Сега ядем вечерята на хлебаря.
На Сорша й приседна залъкът.
— Флиртувал си с жената на хлебаря?
— Жертвах се, за да утоля апетита ти — увери я Арну.
На устните му трептеше усмивка, слънцето го огряваше и изведнъж на Сорша й хрумна, че той изглежда почти млад. Дълбоките линии около устата му се бяха отпуснали. В очите му дремеше смях. В каменния кръг, където не ги заплашваше опасност отникъде, той изглеждаше съвсем различен — не идиота Арну, а мъж, който със своя неустоим чар може да си изпроси вечеря, от която и да е жена.
— На колко си години? — Въпросът й прозвуча не на място и тя изпелтечи: — Ъ-ъ… искам да кажа, помислих, че си по-млад от мен.
— И защо си го помисли?
Спомни си несвързаното му бръщолевене в манастира, удивлението му от начина, по който се бе справила с похитителя си; физиономията му, докато се притискаше към стената в дома на греха, а проститутките му се смееха.
— Ами… като че ли не си кой знае колко опитен в житейско отношение.
— Имам скрити таланти. — Той си отчупи коричка от погачата, сдъвка я и я преглътна.
— На колко си години, значи?
— На двайсет и седем. — Той я фиксира с тъмния си поглед.
Виж ти. Не би предположила, че е по-голям от нея.
— Имаш ли семейство?
— Погребано.
Тя съжали, че е попитала. Единствената му, неочаквана дума смути покоя, който цареше на това място. Обаче нещо я караше да научи повече за спътника си, който се бе превърнал в неин смел покровител.
— Извинявай. Имаш ли си някой, който ти е скъп на този свят?
— Има цяла страна, която ми е скъпа на сърцето. — Той дояде пая си, дояде погачата и се разрови в дисагите, за да измъкна тумбесто кафяво шише. Издърпа тапата със зъби. — И уиски нося. Искаш ли? — Арну й предложи шишето със старата си глупашка усмивка.