— Да. Благодаря ти. — Сорша не разполагаше с чаша, но очевидно той не намираше за нужно да й даде. Ето защо вдигна шишето и отпи. Уискито опари гърлото й, прочисти синусите й, насълзи очите, замая главата й.
Когато остави бутилката, откри, че Арну я зяпа с отворена уста.
— Какво има? — попита тя.
— Няма ли да се закашляш?
— След толкова много дни, през които го карах на мръсна вода и пълно със семки вино, уискито ми подейства божествено. — Тя отново отпи и му върна шишето.
Той предпазливо подуши съдържанието му, после отпи и се закашля.
Сорша се засмя, изправи се и се завъртя в кръг, обзета от радост — заради храната, заради това специално място, заради слънчевата светлина и прекрасния ветрец. Чу как Арну я вика, но бе преизпълнена от усещането, че е жива. Повдигна се на пръсти и затанцува на музиката на вятъра. И вятърът й отговори, улови я за ръцете и я поведе в ритъма на валса. Той я завъртя, научи я да се накланя и люлее заради чистото удоволствие от движението. Жълтите цветя, зелената трева, древните сиви камъни се завъртяха пред очите й. През цялото време тя знаеше, че Арну я наблюдава, сякаш не може да откъсне поглед от нея, и седи като втрещен на грубото кафяво одеяло.
Тя не спря, докато вятърът не отшумя, оставяйки след себе си лек повей. Застана до одеялото — задъхана, развълнувана, ободрена.
— Сорша. — Дълбокият глас на Арну извика името й решително и с авторитет. Когато отвори очи — кога ли ги беше затворила? — видя, че той й подава една прекрасна розова ябълка.
— О! — Тя се отпусна на колене до него. Пое ябълката, и вдъхна уханието на лятна жега и есенна жътва. Зъбите й се забиха в сочния плод. Вкусът се плъзна по езика й, идеална смес от сладко и кисело. Никога не беше вкусвала нещо толкова божествено като тази ябълка, докато Арну не дръпна кръглия плод от ръката й и не впи устни в нейните.
13
В жегата на обедния час, в мълчанието на каменния кръг, неговата целувка изглеждаше естествена като танца на Сорша с бодрия вятър. Тя не помръдна, погълната от усещанията, които неговите устни събуждаха, чудейки се разсеяно какво беше накарало скромния, глупав Арну да предприеме такива решителни действия. Но после топлината на мига заличи всякаква мисъл от съзнанието й. Устните й се разтвориха под деликатния му натиск и нейният език опита аромата му. Арну беше сладък като мед.
Навярно той си бе помислил същото за нея, защото измърмори „сладост“ и движението на устните му изпрати томителна тръпка по тялото й.
Той миришеше на тази долина: див, чист и необуздан. Дори със затворени очи би познала уханието му… а точно сега клепките й бяха спуснати.
Кога се беше случвало същото? Струваше й се толкова естествено да сподели мига с него, да му позволи интимност, каквато не бе позволявала на никой друг мъж.
Пръстите му повдигнаха брадичката й. Мазолите, загрубелите му длани красноречиво говореха за живота му на моряк. За битието му на мъж.
Устните му се вдигнаха от нейните и се преместиха нагоре, по страните й, върху клепките й… после надолу, към чувствителната вдлъбнатинка зад ухото й.
Когато дъхът му погали шията й, тя потрепери от наслада. Знаеше, че мъжете целуват жените. При изгнанието си в Англия живееше при едни добри хора, съпрузи, които изразяваха обичта си един към друг с някое и друго докосване по устните.
Но това бе различно. Целувките на Арну бяха богати, пищни; овкусени с каймака на опита и меда на желанието. Щеше й се да пищи от удоволствие всеки път, когато устните му милваха кожата й. Нададе лек стон, докато той обсипваше с целувчици гърлото й, сякаш нейното тяло не можеше да не откликне с най-първични аплодисменти на възхитителните му умения.
Щом чу стона й, той вдигна глава и се вгледа в лицето й.
Тя усети топлината на погледа му, но жегата на неговата страст разтапяше костите й. Сорша едва успя да повдигне клепачи. Видя, че зеницата му е отворена толкова широко, че тъмнокафявия ирис почти не се виждаше. Представи си, че сега може да проникне в глъбините на душата му и се усмихна — бавна, чувствена извивка на устните, с която му казваше колко много значат ласките му за нея.
— Ти, глупаче такова! — Гласът му прозвуча прегракнало. — Да не мислиш, че можеш да си играеш с огъня?
— С огъня ли? Разбира се. Вярвам ти. — Изведнъж усети ледения повей на съмнението. — Или не бива?
— Съвсем не. — Той се дръпна на своята част от одеялото, затвори окото си. Остана напълно неподвижен и така скован, сякаш се бореше с разкъсваща болка.
Сорша не знаеше що за болка може да е това, но излизаше, че сега само тя е на стража. Огледа се. Въздухът беше толкова чист, а каменният кръг — толкова високо, че тя виждаше на няколко мили околовръст. Нищо не се движеше по пътя, нищо не се движеше в долината, нищо не се движеше по хълмовете. Дори конете, които пасяха наблизо, изглеждаха мънички и незначителни. Сякаш феите наистина бяха създали това място, хвърляйки около него защитно заклинание. Ако някой я дебнеше, този някой не се виждаше никъде.