Сорша въздъхна облекчено и раздигна остатъците от обяда, затъвайки ги в кафява хартия. Ако внимаваха с Арну, провизиите щяха да им стигнат за два дни. Дъждът беше забавил идването им в Единбург, но ако времето се задържеше сухо като днес, за два дни щяха да стигнат. Тя изтръска трохите от одеялото, остави го до дисагите и най-накрая се погрижи за най-належащата си нужда… зазяпа се в Арну.
Той вече не бе в плен на напрежението. Беше се отпуснал в обятията на съня, изтощен от нощното си разузнаване. Превръзката над окото му й пречеше да види цялото му лице, но сега Арну имаше вид на млад и добродетелен мъж.
Майка Брижет щеше да изтъкне, че това трябва да й послужи за урок. Сорша слушаше глупавото му бръщолевене, дразнеше се от широката му усмивка и беше пропуснала да види благородните му черти.
По някаква причина тя искаше да го гледа, да изпие с поглед лицето му, снагата му… да го докосва, да го целува, както той я беше целунал.
Тя полегна до него на одеялото и се зачуди: всъщност защо я беше целунал? Постъпката му изглеждаше импулсивна. Доколкото познаваше Арну, нямаше основания да предполага друго.
Но защо? За привлекателна ли я намираше? Възможно ли е някой мъж да я… пожелае? Въпреки нейната бледа, обсипана с лунички кожа и рижата й коса? Съмняваше се.
Разбира се, това беше само Арну и ако Рейнджър беше жив, щеше да изтъкне, че Арну е малоумник.
Много добре. Вярно беше. Но Арну беше готин малоумник. Смел малоумник. Може би кръшкаше от действителен бой, но все още пътуваше с нея, макар да знаеше, че някой я преследва.
И накрая той не изглеждаше чак толкова малоумен. Имаше своите проблясъци на духовитост и остър ум.
Сорша се ласкаеше, че времето, прекарано с нея, е подобрило мисловната му дейност, а също и обноските му. И хигиената му. Може би за в бъдеще Арну щеше да се издигне…
Но нищо от това не отговаряше на въпроса защо Арну я е целунал — и кога ще я целуне пак.
Сорша си свали шапката, нахлупи я над очите си, за да се скрие от ярката слънчева светлина… и се унесе в дрямка, както си мислеше за целувката.
Рейнджър знаеше къде се намира — заспал на едно одеяло посред каменен кръг в шотландската пустош.
Знаеше каква е мисията му — да върне принцеса Сорша в Бомонтен, да се ожени за нея и да използва армията на кралица Клаудия, за да спаси Ришарт.
Познаваше опасностите — разбойници, глад, зима, наемни убийци. Сорша можеше да се разбунтува и да откаже да последва съдбата си — както своите сестри.
Но той имаше сили да се справи с всяко предизвикателство.
Единствено собствената му слабост го хвърли в обятията на кошмара.
Единствено собствената му слабост…
— Рейнджър, не можеш да отидеш при графинята. — Марлон единствен се осмели да изрази всеобщото мнение. — Твърде е опасно.
— Трябва. — Седемнайсетгодишният Рейнджър навири нос пред групичката свои приятели: Цезар, Хектор, Емилио, Хардуин и Марлон. Мъже, израснали с него и обучени да му служат и да го пазят на всяка цена. — Обичам я. Тя ми изпрати бележка. Разтревожена е за мен. Трябва да прекарам още една нощ в обятията на прелестната Жулиен. — Рейнджър добре съзнаваше колко романтично изглежда: висеше за решетката под балкона на Жулиен, препасал меч, с изправени рамене и святкащи от страст очи. При мисълта, че е същински Дон Кихот, стремящ се към своята Дулсинея, гърдите му се издуваха от гордост.
Той беше престолонаследникът на Ришарт, който се отправяше на война, за да спаси страната си от злия узурпатор, и който държеше да прекара последната си нощ в блаженство. Опасността беше голяма, но повече за нея, защото злият узурпатор беше собственият й съпруг граф Дюбел.
— Пазете стража — нареди той на другарите си и продължи да се катери по балкона към спалнята на граф Дюбел, където геройски щеше да му сложи рога със съпругата му. Рейнджър се улови за натежалите от плод клони на лозата и се набра по-високо и по-близо до любимата си.
Цезар, Хектар, Емилио, Хардуин и Марлон. Трима бяха по-големи от него. Двама бяха негови връстници. Всички до един пиха сред цвета на младите кавалери в кралството.
Никой от петимата не одобряваше тази авантюра.