— Това е наша работа.
Граф Дюбел я дръпна настрани.
— Отведете принц Рейнджър в тъмницата — нареди той на стражите. — Оковете го на стената. Скоро… ще сляза да го навестя.
Мъжете повлякоха Рейнджър.
Щом принцът се намираше в тъмницата, армията от благородни войници на Ришарт нямаше друг изход, освен да се подчини на заповедите му.
Рейнджър — и Ришарт — бяха изправени пред поражение. Изцяло по вина на хлапака.
Граф Дюбел изплющя с камшика си и се усмихна садистично.
— Като свърша с теб, ще ми ближеш ботушите и ще ме молиш за пощада.
Рейнджър се помъчи да се отскубне.
— Никога няма да те моля, за каквото и да е!
Но граф Дюбел го опроверга.
14
Сорша се събуди сякаш след часове непробуден сън. Изправи се разтревожено и кожата й настръхна.
Дали бяха в безопасност? Ами ако убийците ги бяха намерили?
Вдигна поглед към слънцето и установи, че то още грее високо в небето. Очевидно беше дремнала само няколко минути.
Обаче Арну го нямаше.
Съзря го на билото на хълма, на мястото, където беше застанала, за да огледа пейзажа, и където си бе представила как вижда Бомонтен.
И той като нея бе съблякъл връхните си дрехи. Стоеше по тънката си вълнена риза и поглъщаше слънчевата светлина с протегнати ръце и вдигната глава.
Не я забеляза и тя се възползва от момента, за да го разгледа: той имаше широки рамене, тънък кръст, дълги и стройни крака. Очевидно беше рибар, а силата му бе резултат от годините, прекарани в повдигане на мрежите с тежкия улов и борбата с морските стихии. Беше смел, силен и юначен. Не точно умен, но принцовете, които познаваше, не бяха непременно смели, камо ли юначни. Беше извадила късмет с Арну.
Тя отиде при него и плъзна ръката си в неговата.
— Красиво, нали?
— Повече от красиво. Съдбоносно. — Пръстите на Арну бяха студени и неподвижни. Гласът му беше пресипнал от силна болка. — Човек трябва да вдигне поглед към хоризонта или целият свят се свива до размерите на ковчег и животът се превръща в жива смърт. Човек може да си разкървави юмруците в непрощаващите стени и да вика за помощ, докато не му остане глас, но без вятъра и светлината, без тревата и птиците никога не ще успее да се освободи.
Сорша не разбираше думите му. Не разбираше настроението му.
— Говориш така, сякаш си бил в затвор.
Той бавно се извърна и я изгледа. Единственото му око приличаше не на прозорец към душата му, а щора, зад която се криеше невероятна болка. Но докато я гледаше, Арну като че ли живна. Гласът му възвърна предишната си плътност.
— Има затвори от камък и затвори на душата. Човек може да разруши камъка, на само чудо може да събори затвора на душата. — Пръстите му кръжаха на сантиметри от брадичката й. Палецът му погали лицето й и бавното, равномерно движение я възбуди.
— Какво чудо?
В отговор той я целуна. Отново.
Говореше й с устните си, без слова. Говореше й за всички чудеса на плътта, които момичетата на Мадам й бяха обещали, и използваше езика си, за да изрази нюанси, за които Ивлийн и останалите не бяха отворили дума.
Езикът му… вмъкна се между устните й, отваряйки ги за своя дъх, за своя вкус. Този език я научи на много неща. Показа й как да се дуелира и как да успокоява с него. Тъкмо когато Сорша се почувстваше готова, радостна, че е усвоила нещо ново, той променяше ъгъла на целувката, използваше зъбите си, променяше натиска… и тя повтаряше, сякаш той беше учителят, а тя — ученичката.
След дълги мигове на напрегната неизвестност и възбуда, Арну се дръпна, очевидно доволен от непълноценния им контакт. Усмихна се, сякаш беше победил някаква много особена лудост. Щипна я по бузката, все едно тя бе любимия му кокер шпаньол.
Ама той не знаеше ли? Сорша не можеше да спре сега. Целувката на Арну беше самото изкушение, което я притегляше към него като магнит. Тя се притисна към тялото му, търсейки обещаната топлина.
Ръката му неохотно се плъзна по талията й.
— Не бива… — промърмори той.
— Само за малко — придума го тя. — Само ми го покажи още веднъж.
Той я повдигна и я гушна. Гърдите му се опряха в нейните, слабините им се отъркаха. Деляха ги няколко пласта дрехи, но това като че ли нямаше значение. След толкова години в хладното уединение на метоха допирът на друго човешко същество, истинският допир, беше хем наслада, хем мъчение. Ръцете му уловиха раменете й.
Тя стоеше на пръсти, за да отвърне на целувката му и това бе достатъчно. Постепенно ръката й се плъзна по бицепса му и го стисна, за да изпита силата му. Стори го не по силата на разума, а поради импулс; внезапен порив, който я караше да опознае тялото му.