Но не и за нея.
Заради него.
Изпод тялото й се разнесе миризмата на трева. Тя остави плитката си да падне назад и вдигна лице към слънцето. Чу как Арну си пое дълбоко дъх.
Сорша повдигна коляно, знаейки, че му предлага неустоима съблазън.
Той се засмя грубо и болезнено. Сякаш доловил мислите й, побърза да изрече:
— Не ти се смея на тебе. На мене си се смея. На деня се смея. Божичко, как стигнахме дотук? До този момент?
— С яздене. — Сорша размърда пръсти в тревата и го зачака. Панталоните му бяха изопнати до пръсване — неоспорим знак за възбуда, поне според Ивлийн. Да, обаче Арну се беше заковал на място, зяпаше в нищото и стискаше юмруци…
Опитваше се да се овладее! Този прекрасен, простодушен мъж не вярваше, че е в правото си да й посегне.
Сорша нежно опря длан в гърдите му и попита:
— Искаш ли да надуя гайдата ти?
— Да ми надуеш… искаш да… Мили боже! — Под дланта й сърцето му учести ритъма си. — Да!
Сорша плъзна ръка надолу и я притисна към издутината. Изследва дължината му през слоевете плат. Виж ти, колко голям бил Арну. Не бе предполагала, че един мъж може да е чак толкова… надарен. А над всичкото отгоре нещото се раздвижи при докосването й.
Арну изстена и се размърда в шепата й. Изглеждаше обладан от сладка лудост. Той се изправи на колене, сграбчи я за раменете, бутна я назад и тя изгуби равновесие. Ръката му се обви около гърлото й.
Арну спря. Пръстите му стиснаха верижката с кръста и по лицето му се изписа силна болка.
— Не! — Той разтърка окото си, сякаш се мъчеше да изтрие изкусителната гледка от своя взор. — Спри. Не ми предлагай нищо, без да знаеш какво правиш.
— Но аз знам какво правя. Момичетата на Мадам ми разказаха всичко и ако така ще те облекча…
Арну плъзна ръка по гърдите й и я изгледа толкова похотливо, че дъхът й секна.
— А момичетата обясниха ли ти, че и един мъж може да надуе гайдата на жената?
Тъкмо беше започнала да смята Арну за по-умен, а той да изръси такава глупост!
— Виж сега — търпеливо поде тя. — Не бива да се изказваш по въпроси, които не разбираш. Жените си нямат „гайда“.
— Ще останеш изненадана. — Той зарови пръст между гърдите й и нежно го прокара надолу, между гнездото червеникави косъмчета и по чувствителната плът, скрита по-долу. — Тук има една миниатюрна гайда. Ако мъжът засвири на нея, жената пее.
— Не мисля, че е редно да ме галиш там. — Устата й внезапно пресъхна.
— Стой, та гледай. — Той я предизвикваше. Той я подчиняваше.
Това, което беше започнало като обикновен порив, премина отвъд всички граници на досегашния й опит. Сорша се разтрепери силно. Удивително бе да открие след толкова години в метох, че тялото й още е в плен на плътската нужда. Че тялото й си има своя собствена логика, отделна от ума й. Обзета от неверие, тя видя как Арну раздели коленете й, как грубите му длани се плъзнаха преднамерено бавно по вътрешната част на бедрата й, как лицето му пламна, като че ли от жега.
Сорша го разбираше, защото допирът му я изгаряше. Кожата й стана невероятно чувствителна. Зърната й бяха щръкнали болезнено. А нейната… гайда тръпнеше от възбуда.
— Арну, недей. — Гласът й беше толкова тих, че вятърът отнесе думите.
— Какъв безшумен протест. — Той се плъзна между нозете й. Слънцето грееше ярко и той чудесно виждаше слабините й. — Когато беше сама, ти… правила ли си го някога?
— Да — припряно отвърна тя.
Разбира се, че беше. Понякога си мислеше, че това е единственото, което й помогна да запази здравия си разум сред монашеската изолация. Но това не значеше, че е готова да говори по този въпрос.
За нещастие той беше на противното мнение. Арну милваше бедрата й, дъхът му галеше влажните й къдрици, докосването му беше толкова възбуждащо… никога не беше изпитвала подобно нещо.
— Значи си се пипала в метоха… Така ли? — Палците му се отъркаха в гънките на влажната й женственост.
Тя подскочи.
— Наистина, Арну, трябва да престанеш… стига…
— С какво да престана? — Докато тя пелтечеше несвързано, той гледаше собствените си пръсти, които милваха, опъваха и разтягаха.
— Ами с… ъ-ъ, такова… — Дъхът й секна, когато той пъхна в нежния процеп връхчето на палеца си.
— Какво такова?
— Какво? А-а… Ами с нещата, които вършех в най-дълбоките и мрачни… — Чувстваше се толкова немощна, толкова прималяла от желание, че не й стигаше въздух.
— Най-дълбоките и мрачни…?
— Най-дълбоките и мрачни минути на нощта — довърши тя с огромно усилие. Сетне се съсредоточи върху дишането си. Вдишване издишване. Вдишване. Издишване.
Той сведе глава и я погали с език. Сорша изскимтя. Всички ласки, които си бе доставяла, бледнееха пред една-единствена милувка от устата му. Неговата топлина, нейната влага, грапавият му, опитен език…