— Кажи ми какво правеше в манастира — прошепна той срещу интимните й части.
Сорша вече нямаше сили да се подпира на лакти и морно се отпусна на тревата.
— Ах… аз… пипах се там, където е сега езикът ти.
— А натискаше ли тук? — Той демонстрира какво имаше предвид. — А подръпваше ли се на това местенце? — Чувствените му устни я засмукаха деликатно.
Кръвта незабавно започна да бумти в ушите й. Желанието замъгли погледа й. Тя се изви нагоре и подканващо размърда хълбоци. Той облекчи болката й с едно плавно движение на устата си.
— Кажи ми. — Дълбокият му дрезгав глас я предизвикваше към откровения, които тя не би помислила да прави пред другиго. — Всичко.
— Бях сама. Сестрите… те се молеха и служеха Богу, но аз… аз не бях една от тях. Дори не изповядвахме една и съща религия. Обаче… и мирянка не бях. — Тя едва сричаше думите, но изпитваше нужда да му обясни. Арну щеше да я разбере. — През зимата беше толкова тъмно. Никой не говореше и аз… ах, представях си мъж…
— Принц?
— Не. — Тя се позасмя, съсредоточена върху нарастващото напрежение между краката си и почти не съзнаваше какво признава. — Просто мъж… който ме докосваше и ми шептеше, че съм хубава…
— Ти си възхитителна. — Гласът му беше самата съблазън.
— Който си приказваше с мен, споделяше живота ми, целуваше ме и… ох, Арну, моля те! — Пръстите й сграбчиха тревните стръкчета и ги прекършиха. — Моля те. Трябва да… още мъничко и ще…
— А трепереше ли от наслада в най-дълбоките и мрачни минути на нощта? Изпитваше ли блаженство?
— Да!
— Как, по този начин ли? — Неговите устни и език сътвориха чудеса. Той знаеше колко натиск да приложи, какъв ритъм да поддържа, как да подходи към непорочната й пламенност.
Тялото й се разтресе. Сорша извика високо и се загърчи върху хладната трева. Целият свят се беше събрал в онзи център, който Арну бе открил тъй лесно, за да го похити с прелъстителна вещина. Той подхранваше оргазма й, дразнеше я с пръсти, докато тя не помисли, че ще умре от радост.
Най-сетне той я остави на мира.
Сорша лежеше на земята и дишаше тежко. Всичката натрупана мъка от дългите, самотни години в метоха се изпари в жегата на каменния пръстен.
Но Арну не отмести ръце. Вместо това той продължи неспирно да кръжи около входа на тялото й и лека-полека Сорша откри, че възбудата отново напира в нея.
— А пъхаше ли пръст вътре? — Гласът му бе опияняващ като уиски.
Той щеше да… щеше да… Тя не можеше да понесе подобно нещо. Беше й твърде много: сапфирено синьото небе, нефритената трева, свежият повей на вятъра, този насилник Арну… плашещата й голота, шокиращите й признания, неутолимата й плътска жажда.
— Арну, моля те, недей…
Той не я послуша. Сорша знаеше, че е глух за молитвите й.
Показалецът му прониза тялото й.
Тя беше влажна, набъбнала и готова. Отворът й се стегна около пръста му и едно току-що утихнало усещане отново се събуди за живот. Арну наложи ритъм, който тялото й инстинктивно разпозна — ритъмът на океанските вълни, на годишните времена, на изтляващите звезди. Тя се надигаше и отпускаше под натиска на показалеца, който ту се мушваше дълбоко в нея, ту по-плитко, ту дразнеше чувствителната й цепка. Обзе я едно чувство за пълнота. Тя потрепери… застина… закръжа на ръба между разочарованието и доволната нега…
Показалецът му я милваше отвътре, но тя се усети някак изопната, чак до прага на дискомфорта. Дори… до прага на болката.
Сорша се извъртя, стремейки се отново към насладата.
— Само два пръста, нищо повече. Любима, нека…
— Не! — Тя опита да се отскубне.
Той я задържа на място, повдигна с ръка задничето й и пак започна да я гали с уста.
В този миг Сорша осъзна: всичко, което Арну беше направил преди, бе само ордьовър. Той проникваше с пръсти и едновременно засмукваше влажните и гънки, създавайки в нея жега и отчаяние. Нараняваше я с ръката си, но езикът му й доставяше блаженство. Тя се бореше с него, бунтуваше се, искаше да се отскубне, искаше да му се подчини. Страстта — неприличната, възхитителната страст — беше победила сдържаната принцеса. Сорша едновременно се противеше на промяната и я приветстваше.
Но най-хубавото бе, че Арну не й предостави избор. Той определи момента на капитулацията й.
Когато се предаде, болката и насладата надвишиха всичко до този момент. Сорша достигна великолепния екстаз. Скимтеше и стенеше, гърчеше се и се бореше, разтърсваше се от спазми отново и отново, докато накрая изтощението не я усмири.