Това беше смях. Сърдечен, бурен смях, от който седлото му се разтресе и Аланджей се задърпа тревожно. Смях! Рейнджър не се беше смял така от… не помнеше откога.
Сорша се изкикоти — празничен звук, който накара птичките да запърхат и зайците да подадат глави от хралупите си.
Той спря, улови развеселения й поглед и отново се задави от смях.
— Ако някога… всички мъже в Европа… се съберем заедно… ще те оставя да си избереш най-готиния участник — изпелтечи той с усилие на волята.
— Ще ти напомня даденото обещание.
— От години не съм се смял така — каза Рейнджър, когато се успокои достатъчно, за да избърше сълзите си.
— За мен е изненадващо да установя, че имаш чувство за хумор.
И за него самия беше изненадващо. Изненадата беше двойно по-голяма поради факта, че тя умишлено се беше постарала да го разсмее. Това не беше същата Сорша, която познаваше като момче. Коя бе тогава?
— Гледай какъв път, Арну! Достатъчно широк е, за да яздим един до друг. — Тя махна с ръка. — Виж пейзажа! Планините остават зад гърба ни. Напредваме към цивилизацията. Стигнем ли Единбург, няма да ни се отдаде друга възможност да бъдем заедно.
Ох, не. Не пак. Боже, дано тя повторно не се опитва да го съблазни!
Но Сорша правеше точно това.
Съживеното му за кратко добро настроение отшумя.
— Ама ти набиеш ли си едно нещо в главата и няма отърване. — Рейнджър пришпори коня си напред.
Сорша го застигна, яхнала седлото, сякаш беше родена на него, а конят се движеше плавно между бедрата й, също както него, ако той… Мътните го взели. Ако не овладееше порочните си мисли, щеше да експлодира. Трябваше да спре да си представя как я полага на леглото, как я съблича, как пирува с пищната й фигура, сочна и закръглена, скрита сега под момчешките дрехи; как милва белите й гърди, обсипани с лунички почти до прасковено розовите зърна; как се намества между изваяните й хълбоци, докосва огненото валмо косми и се превръща в пепел.
Ако болката, която изпитваше сега, беше някакъв показател, той вече се беше опарил. Беше я докоснал и двамата се бяха възпламенили. Нейното смутено, объркано, удивено, захласнато изражение го беше тласнало към нови висини на знойната страст — и на безумието.
Само сребърният кръст на шията й го беше възпрял. Беше прогорил дланта му. Погледнеше ли към него, сещаше се как мисълта за това сияние осветяваше и най-мрачните мигове от неговия живот.
— Баба все ми казваше, че трябва да използвам момента. — Сорша сви юмрук, сякаш сграбчваше… нещо… и го използваше… за да…
В движението й имаше похот, жажда и Рейнджър потръпна.
— Много се съмнявам, че баба ти е имала предвид мен.
— Не, тя имаше предвид мен и аз знам, че това ще бъде пропиляна възможност. Ако ме беше оставил да ти направя свирка…
— Ама няма ли да спреш да дрънкаш? — тросна й се той.
Сорша се отдръпна. Първо издаде напред долната си устна. После очите и се напълниха със сълзи.
Рейнджър се почувства като долен негодяй и преди да се усети, вече и обясняваше нещо, което преди малко би сметнал за недопустимо:
— Искам да кажа, че като говориш за тия работи, се втвърдявам там долу.
Тя проточи врат и впи поглед в издутите му до пръсване панталони.
— Много твърд ли си?
— Много. Да. — Не смееше да погледна Сорша. Току-виж не устоял и я награбил върху коня. А въпросът й естествено беше сериозен и невинен. — Толкова съм твърд, че две не виждам.
Тя подсмръкна презрително.
— Не е нужно да се мъчиш. Ако аз…
Той вдигна ръка, за да възпре думите й.
— Но ако аз го бях направила — настоя тя, — сега щеше да яздиш облекчен.
— Не, защото само веднъж нямаше да ми стигне.
— Наистина? — Сорша май беше възхитена от тази перспектива.
Понеже признанието нямаше да навреди — напротив, тя щеше да остане доволна, Рейнджър каза:
— Щях да те желая сутрин, обед и вечер. Сутрин, обед, вечер.
— В такъв случай се радвам, че ще спрем в хан. Тъкмо ще прекараме нощта заедно.
С някои незначителни поправки това беше и неговият план. Той обаче скръцна със зъби при дръзкото й предложение.
— Редно е да се възползваме от възможността да се насладим един другиму. — Сорша не даваше вид да се грижи за приличието. Изглеждаше повече от готова да се отдаде на мъж, когото наричаше честен и добър. Очевидно гибелта на Рейнджър не я бе трогнала кой знае колко.
И защо да я трогне? Вярно, че преди не се интересуваше от мнението й за него, ала сега безразличието й го подразни.
— Ами твоят принц? — При стреснатия й поглед той осъзна, че едва не е излаял въпроса си. Превъплъщението в глупавия Арну му отнемаше все повече сили, но той успя да си придаде свенлив вид. — Тоест… сигурно имаш някакви чувства към тоя принц.