— Кой принц? Онзи, за когото трябва да се омъжа? — Тя сви рамене, демонстрирайки вяла липса на интерес. — Дори не знам кой ще бъде той, пък и пет пари не давам. Бас държа, че ще ме направи нещастна.
— Исках да кажа, принца, за когото си била сгодена. — Рейнджър. Кажи ми какво изпитваш към Рейнджър.
— А. Той ли! Никога не съм си фантазирала детски глупости за Рейнджър.
Беше почти напълно сигурен, че като изкопчва информация по такъв непочтен начин, ще чуе някои неприятни неща за себе си, но любопитството го влечеше неудържимо.
— Отраснала си с него. Не плака ли, когато разбра за смъртта му?
Тя пришпори коня си напред. Гръбнакът й беше изправен като ръжен, главата й бе гордо вдигната и толкова забави отговора си, та Рейнджър си помисли, че тя отказва да допусне нископоставения Арну до такива интимни сфери на живота си.
Най-накрая Сорша забави темпото.
— Изведнъж ми се насъбра толкова много скръб. — Гласът й беше толкова тих и спокоен, че той трябваше да се напряга, за да я чуе. — Заминах в изгнание самичка. Бях отделена от сестрите си. Татко беше убит в битка. Баба почти изпусна юздите на страната и всичките ми връзки с Бомонтен бяха отсечени. Загубата на Рейнджър… Съжалявах го, разбира се. Но цялата ми обич към него беше изветряла и се дължеше на това, че като малки си играехме добре. Когато поотраснахме, вече не го харесвах, а той едва ме търпеше. Загубата на Рейнджър беше просто поредният удар през една година, изпълнена с болка.
Сорша говореше толкова овладяно, че Рейнджър не й повярва. Баща й, Бомонтен, уединението й в манастира — от нейните уста това звучеше като изпитание, което трябвало да бъде преминато. Но не страдаше ли, не изпитваше ли тъга?
Тогава тя избърса една сълза от бузата си.
Ах, да. Кралица Клаудия и нейните безконечни правила. Тя беше обучила Сорша като куче: Една принцеса не циври и не плаче. Една принцеса винаги спазва нормите на благоприличието, защото никога не се знае кой я гледа, за да се поучи от нейното държание. Сорша можеше да зареже някои от бабините си заръки, но не и всичките.
— Как си издържала през онази година?
— Запазих достойнство, разбира се, но понякога ми се щеше да… да… да… — Тя не можеше да довърши, затова той й помогна.
— Да се разпищиш?
Сорша го погледна с широко отворени очи, в които се четеше потрес.
— Да. Предполагам, че бих… опищяла целия свят.
Преди час беше гола в обятията му и се мъчеше да го прелъсти, без да се интересува от произхода му или от благоприличието. Сега се затрудняваше да изрази своята печал.
Годеницата му изглеждаше открит човек, „тиха вода“, но под кротката фасада се таеше характер, изкован в огньовете на скръбта и самотата.
Сорша го бе запленила. А това можеше да се окаже опасно, защото последната жена, която му оказа подобно въздействие, за малко не го уби.
Той постъпваше правилно. Научаваше тайните на Сорша. Щеше да я отведе в леглото си. Не след дълго тя щеше да се превърне просто в поредната жена. И, разбира се, в неговата кралица.
— Защо да не пробваш да се разпищиш сега?
— Тук? — Сорша се огледа, сякаш захласната от променящия се пейзаж. — На пътя?
— Защо? Няма кой да чуе, освен мен, а пък аз ще си държа езика зад зъбите.
— Не. — Тя решително поклати глава. — Минало му е времето.
— Редно ли е да оставиш скръбта да си отиде, без да си я отбелязала по някакъв начин?
— Арну, много си умен! — Тя примигна удивено насреща му.
Умен ли? Да. Защото знаеше какво е отчаяние. Знаеше какво е тъга.
— Хайде, давай, разнищи се. Ще ти олекне.
— И така съм добре.
Ах, ето го момичето на баба.
— Духовете на любимите ти покойници ще намерят покой по-лесно. Аз поне съм сигурен, че ще успокоиш духа на тоя Рейнджър. — Трябваше да се срамува от гнусните си манипулации, но той искаше — не, нуждаеше се — от мисълта, че тя скърби за него.
— Добре. Поне мога да опитам. — Тя изпълни дробовете си с въздух. Отметна глава. Застана така за един дълъг момент. После издиша шумно. — Не мога. Чувствам се тъпо. Ще изчакам подходящата възможност. И бездруго имам поводи за мъка.
— Да. — И тези поводи щяха да зачестят по-скоро, отколкото тя очакваше.
Преди да срещне Сорша, възнамеряваше да я заведе обратно в Бомонтен, където да се венчае за нея, да поведе нейната армия срещу Ришарт и да убие граф Дюбел.
Солиден план, който изискваше да замаже очите на Сорша.
Но измамата нямаше значение. Важно беше да заведе принцесата у дома й, за да отвоюва страната си.