Всичко лежеше на неговия гръб. Прекрасни мъже — негови най-добри приятели — пострадаха ужасно, загинаха, за да го измъкнат от тъмницата. Той беше длъжен да освободи народа си от ботуша на тиранина. Стремеше се към короната.
Стремеше се към отмъщение.
Сорша, с нейните нежни устни, сочно тяло и големи невинни очи, нямаше да застане на пътя му. Нито пък неговата слабост към нея.
— Гледаш така намръщено, докато аз съм толкова щастлива. — Веселият й глас стана сериозен. — Знаеш ли, че никога преди не се бях целувала с мъж?
— Радвам се да го чуя. — Нямаше да му се наложи да убива съперник.
— Много ми е приятно, че ти бе първият.
— Приятно. Да. — Тази жена знаеше как да обиди смъртно един мъж. — Все едно да наречеш вилнеещия океан миличък.
— Прав си — изрече тя след известен размисъл. — Беше ми повече от приятно да се целуваме. Ти беше… фантастичен във великолепието си.
Той изсумтя, но не сдържа усмивката си. Така е по-добре.
Но после усмивката му изчезна.
На седемнайсет вярваше на всяко ласкателство, което галеше жадните му за похвали уши. Сега не беше податлив на комплименти — освен когато думите не излизаха от устните на Сорша. Тогава му звучаха достатъчно искрено.
Не можеше да се държи далеч от нея. Приемаше този факт. Обаче имаше един начин, по който да заблуди годеницата си, да удовлетвори баба й (макар и не напълно, защото кралица Клаудия винаги и на всичко намираше кусури) и да получи законното право да люби Сорша до полуда.
Нямаше да обезчести своята принцеса върху тревата. Дефлорирането й беше въпрос на държавна политика. Трябваше да се оженят в официалната катедрала на Бомонтен и Ришарт, Черквата на Планината. Трябваше да се оженят в присъствието на представители на двете държави, хора, които щяха да се закълнат, че церемонията е била редовна и те са мъж и жена в очите на Бога. И накрая трябваше да покажат чаршафи, оцапани с девича кръв, като доказателство, че тя не е принадлежала другиму.
Утре сутрин щяха да пристигнат в търсеното селце. Селцето на заточениците.
Утре вечер щеше да притиска Сорша в обятията си.
16
Сорша нещо не можеше да проумее какво му е толкова особеното на това село. Скромните къщи изглеждаха по-различни, отколкото в другите краища на Шотландия. Да, покривите им бяха леко скосени. Прозорците бяха разположени по-ниско и бяха по-широки. На входните врати имаше сребърни кръстове, които и бяха познати. Кръстове, досущ като този около врата й.
Разбирането я връхлетя със силата на ковашки чук. Това беше Бомонтенско селце, пренесено от Пиринеите в шотландските планини!
— Това място ми е познато.
— Била ли си тук преди? — Арну скептично повдигна едната си вежда.
— Не. Да. — В смущението си не знаеше какво да каже. — Напомня ми за дома.
— Това се казва съвпадение. — Арну не звучеше кой знае колко изненадано. — Чух, че тука има добър хан. Ето ти шанс да се поизмиеш, преди да пристигнем в Единбург.
— Дали няма друга причина така да искаш да отседнем тук? — Тя му отправи мамещ поглед.
— Да.
— Да. — Тя въздъхна. Защо този мъж беше толкова упорит? Защо отказваше да я люби? Снощи се приютиха в един хамбар и цяла нощ възбудата му не стихна. Огромният му петльо се притискаше в гърба й, докато двамата се гушеха един в друг, за да се топлят.
И все пак…
— Идеята ти за баня е чудесна. — Потръпваше от блаженство при мисълта за истинска гореща вана. Е, повече й се щеше да заспи гола в мощните прегръдки на Арну, но нямаше да си отваря устата, за да чопли повече този въпрос. Засега. Една коварна атака можеше да послужи по-добре на целите й. Щеше да се изкъпе и да си облече нощницата, която Мадам й беше подарила. Щеше да се покаже така на Арну и той щеше да се предаде на желанията й, зашеметен от нечуван и невиждан копнеж…
Завиха по улицата, която водеше към градския площад. Сорша видя, че натам сградите стават по-високи и над вратите висят дървени табели — кръчма „Червената канара“, месарница „Връх глетчер“, хан „Сребърните извори“. До градския кладенец в средата на площада се бе събрала групичка от десетина мъже и жени. Жените носеха малки бродирани шапчици и бели престилки. Мъжете бяха облечени с черни панталони, прихванати с червени тиранти. И най-сетне кладенецът има островръх покрив, което окончателно затвърди подозрението й, че това са група заточеници.
— Я гледай там!
— Това е кладенец — прозаично отвърна Арну.
— Нещо повече. Островърхият покрив прогонва злите сили. Сините стени благославят водата и предпазват от уроки. Тези традиции са разпространени в Ришарт и Бомонтен. — Как копнееше отново да зърне родната страна!