— Значи Ришарт и Бомонтен споделят общи обичаи? — Арну май знаеше отговора и само я бъзикаше.
— Споделят обща граница. Споделят еднакви традиции. Споделят един и същ език. И вероизповедание. Съперничат си за всичко. — Сорша се ухили, защото най-здраво вкоренената традиция беше двата народа да се оплакват един от друг. — Знаеш ли дали тукашните хора са чужденци?
— Чужденци? — Арну я удостои с озадачен поглед. — Искаш да кажеш от страна, която не е Шотландия?
— Няма значение. И сама ще разбера. — Тя пришпори коня си нататък.
Една жена с цял куп ситни бръчици около устните и очите седеше на пейката до кладенеца. Селският свещеник в традиционното черно расо и трима пълнички господа си пийваха вино. Пет млади жени — Сорша помисли, че са сестри — се кикотеха на Сорша и я зяпаха неприкрито, сякаш я намираха за страшно забавна. Една от тях, бременна, галеше изпъкналия си корем. И две жени на средна възраст се караха коя първа да си наточи вода от кладенеца.
Когато Сорша се доближи до тях, те спряха да говорят и я загледаха предпазливо. На устните й цъфна усмивка, защото лицата им бяха с остри носове, високи скули, жълтеникав загар и пъстри очи. За пръв път виждаше тези хора, но вече ги познаваше. Те бяха част от най-красивата нация на света.
— Вие бомонтенци ли сте? — радостно избухна тя.
Хората се свиха, сякаш нейният възторг ги уплаши.
Рейнджър се усмихна. Тук не я грозеше опасност. Селяните бяха предпазливи, но скоро щяха да разберат коя е. После щяха да схванат с каква чест са били удостоени. Засега Сорша щеше да ги залее с многословната си радост и, ако Рейнджър не се лъжеше, щеше да ги покори дори преди да им е казала името си.
— Защото аз съм оттам! Да не сте бежанци от Революцията? — извика тя.
— Някои сме от Бомонтен, други от Ришарт. — Една от двете жени до кладенеца — с ъглесто, кокалесто тяло, тънки устни, проницателен поглед — заряза спора за кофата и се отправи към Сорша. — А ти как позна, че сме бомонтенци?
Сорша премина на родния си език:
— Далеч съм от родното гнездо, но винаги съм добре дошла край огнищата на моите земляци.
Думите и нежният девичи глас галеха ухото. Възрастната жена постави ръка над сърцето си. През групичката премина шепот.
— Добре дошла. Добре дошла. — Лицето на жената грейна в усмивка. — Прощавай за сдържаността, ама не сме виждали никои от родината, откак сме тук. Сигурността ни изискваше да избягаме в Нова Проспера. Но не ни беше лесно с недружелюбните шотландци и още ни е страх от чуждоземните.
Един як мъж си проправи път до жената.
— Аз съм мистър Монтеро, ханджията. Това е жена ми Тулия. Влезте да пийнете малко вино. Настанете се удобно, хапнете и ни разправете новините от Ришарт.
— И от Бомонтен — добави Тулия.
— Нищичко не знам. Не съм си била вкъщи от десет години, обаче сега ще се завърна. — Сорша сияеше цялата.
Рейнджър се зачуди не е ли разбрала, че ако всичко мине като по вода, имат поне няколко седмици път.
— Ами той? — Мистър Монтеро го посочи.
— Той е от Нормандия.
— Прилича ми на бомонтенец — заяви Тулия.
— Не, ришартец е — решително я поправи ханджията. — Не всеки млад красавец е от Бомонтен.
— Всеки отракан млад красавец е оттам.
Една от петте по-млади жени преднамерено улови погледа на Рейнджър. Хубава и кокетна, тя не бе на повече от двайсет години. Пръстът й многозначително посочи първо ханджията, после неговата жена. Рейнджър незабавно схвана, че те двамата се дърпат като куче и котка, както всички бомонтенци и ришартианци. Когато още три млади дами, приличащи силно на мистър Монтеро и Тулия, пристъпиха напред, той си помисли, че ханджията и жена му проявяват не по-малко страст в леглото, отколкото в караниците.
Сорша се усмихна непринудено.
— Всъщност това е спътникът ми Арну. Надявахме се да отседнем в достопочтения ви хан, преди да продължим към Единбург и оттам към дома.
— Положението в Бомонтен май е добро — каза мистър Монтеро, — обаче се носят слухове, че Ришарт е в безизходица под ботуша на граф Дюбел.
Като чу името Дюбел, старицата се изплю на земята, а по-младите жени зажужаха като кошер бесни пчели.
— Аз се връщам в Бомонтен — заяви Сорша. — Време ми е.
— Мисля, че и ние трябва да се приберем — обърна се Тулия към мъжа си. — Можем да живеем при майка ми и баща ми…
— Не — отсече мистър Монтеро. — Когато принцът си възвърне престола, а аз — собствеността, тогава ще се върнем. Но не и преди това.
— Принц Рейнджър? Но той… е мъртъв! — Сорша ги погледна, търсейки потвърждение на думите си.