— Носят се слухове, че е успял да избяга от тъмницата на графа и сега събира армия, за да отвоюва страната си. — Лешниковите очи на мистър Монтеро запламтяха в зелено.
Рейнджър видя как изражението на Сорша се промени от удивление в удоволствие, а после в ужас.
Сорша гледаше ту Рейнджър, ту мистър Монтеро.
— Не… не мога да… да повярвам — измрънка тя. — Джефри ми каза, че граф Дюбел е пленил Рейнджър и го е убил.
— Не знам кой е тоя Джефри, обаче има грешка, ще ме прощава. Онзи млад мъж е креел в тъмница години наред и с Божията милост е успял да избяга.
— Кога? — попита Сорша.
— Вестта ни застигна още преди три години. — В гласа на Тулия звънна безнадеждност. — Прочетохме я в един английски вестник. Обаче пресата е известна с това, че мъти главите на хората и ги кара да вярват на измислици.
Три от момичетата заобиколиха майка си. Едно я прегърна.
Свещеникът заговори тихичко в ухото й.
Тулия избърса една сълза, кимна и изправи гръб.
— И така! — Мистър Монтеро плесна с ръце. — Колко стаи ще искате?
— Една — отвърна Рейнджър.
Всички се обърнаха и го зяпнаха, сякаш той беше дресирана мечка, която току-що е проговорила с човешки глас.
— Една? Какви ги говориш? Нали каза, че с теб няма да… — Сорша замлъкна.
— Няма да те оставя. — Той взе ръката й и я стисна. — Твърде опасно е.
Тя изпърха с мигли под напрегнатия му взор. Във вълнението си бе забравила да модулира своя глас. Зоркото око несъмнено би забелязало, че тя се държи както женска — с мъжкаря си.
А високият, широкоплещест свещеник определено имаше орлов поглед. Той дойде при тях и ги изгледа сурово.
— Женени ли сте?
— Женени? — изхъмка мистър Монтеро. — Отче Терънс, май трябва да си сложите очила. Това са мъже.
— Малкият е жена, нещастнико! — Тулия заби лакът в ребрата му.
— Не е вярно! — рече той, но на секундата огледа Сорша от глава до пети. — Боже! — невярващо възкликна той.
— Веднага го разбрах — заяви Тулия.
— Жено! Лъжеш! — Очите му се оцъклиха страшно и той впи поглед в съпругата си.
— Напротив. Бомонтенките имат усет за тези неща — надменно изрече тя.
Рейнджър ги слушаше и им гледаше сеира. Бременната жена застана близо до него, погледна го развеселено и подхвърли:
— Мама и татко вечно се дърпат за нещо.
Тогава съпрузите заявиха в един глас:
— Не можете да останете в една стая, ако не сте женени.
— Има и изключения от правилото — допълни младата булка.
Рейнджър я озари с усмивката си.
— Млада госпожице, останахте ли вярна на църквата ни? — попита отец Терънс.
— Да — отмаляло отвърна Сорша.
— Знаеш колко сме строги в това отношение — намеси се Тулия. — Не сме като англичаните или шотландците. Разпуснати хора без капчица нравственост!
— Налага се да нощуваме в една и съща стая — Рейнджър използваше създалата се ситуация за свои цели, но не говореше празни приказки. Не би оставил Сорша сама. Групичката беше прераснала в тълпа от двайсетина зяпачи и той обяви на всеослушание: — Има такива, дето искат да я пратят на оня свят.
— Арну! — Сорша го изгледа яростно. — Стига си правил сцени!
— Няма да те оставя сама.
— Очевидно е, че сте спътници. Познавате се… много добре. Ако ни убедите и че сте женени, няма проблем да ви дадем една и съща стая. — Кафявите очи на отец Терънс ги заковаха на място.
Рейнджър зачака да види дали Сорша ще излъже свещеника.
— Ъ-ъ, ами то ние определено сме… — Както и да го въртеше, тя си оставаше прекалено близко до истината. — Ако приемем, че клетвите за вярност, които си разменихме, са един вид съюз, тогава бихме могли да кажем, че…
— Не сме женени — равнодушно я пресече Рейнджър.
— Трай, Арну! — разгневено изсъска Сорша.
— Значи имаме налице разногласие — обобщи отец Терънс.
— Отче, има ли къде да поговорим насаме със Сорша? — Рейнджър скочи от коня и протегна ръце, за да й помогне да слезе от седлото.
— Църквата е нататък по улицата — посочи с ръка свещеникът. — Там може да си поговорите необезпокоявано.
Сорша се плъзна в обятията му с непринудеността на жена, която е свикнала на интимност с него. Той я задържа малко повече от нужното, взря се в очите й и с удоволствие видя как клепачите й трепнаха, а страните й се изпълниха с цвят.
Може би не го съзнаваше, но за всички присъстващи беше очевидно: тя беше неговата жена. Той положи ръце на кръста й и меко изрече:
— Помниш ли какво каза мадам Пинчън за убийците? Победила си първия, обаче по пътя ни чакат още, по-умни от този. Те са умели. Може би дори са тук, сред тази тълпа.
— Тези хора са добри — заяви тя след един кратък поглед.