Той обърна лицето й към своето с пръст на брадичката.
— Откакто излязохме от каменния кръг, непрестанно съм нервен — за жалост това беше истината — и се доверявам на инстинктите си повече, отколкото на тези хора тук. Хайде. — Той я поведе към параклиса, в чийто двор имаше малко гробище, заслонено от мощен дъб. Картината поразително наподобяваше черквите в Бомонтен и Ришарт.
Рейнджър бутна тежката врата и силата на спомена едва не го преви на две. Устоя единствено заради измамата, която трябваше да извърши. Но миризмата на свещи, видът на дървения олтар със златотканата покривка, сребърният кръст и статуята на Девата тъй силно му напомниха за всички черквици в Ришарт, които беше обиколил като малък принц.
Тогава тяхната красота и спокойствие не го трогваше; гледаше на това като на досаден дълг.
А сега му се струваше, че си е у дома.
Не можеше да проумее разностранните си чувства. В непрогледната тъмница на граф Дюбел беше започнал да се съмнява в Бога. Така усърдно се молеше — първо за отмъщение, после за бягство и накрая за смърт. Беше се измъкнал от зандана чак когато се беше отрекъл от Господ.
Ако божието присъствие осеняваше тази земя, Рейнджър още не беше видял доказателството.
Погледна Сорша. Тя беше коленичила смирено, устремявайки поглед към олтара. Устните й шептяха молитва, пръстите й стискаха сребърния кръст, който още висеше на шията й.
Кръст, досущ като този на сестрите й.
Кръстът беше единственият предмет, който я свързваше с Кларис и Ейми. Беше чул с какъв копнеж говори за сестрите си и ако беше по-друг тип човек, щеше да изпита вина за писмата, които носеше в дисагите си. Писмата, написани с любов от Кларис и Ейми до сестра им Сорша.
Вината нямаше място в кроежите му.
Но ето че усети как в гърдите му напира молитва. Не благочестива, но за сметка на това пък искрена. „Нуждая се от Сорша, Боже мой. Нека бъде моя. Не позволявай да загине.“ Защото, ако попаднеше в ръцете на похитителите, плановете му пропадаха.
Ако я нямаше да го дразни и закача, да му додява с неприлични въпроси, светлината щеше да изчезне, реките щяха да спрат да текат и той щеше завинаги да заживее в сянка.
Уф — ама че глупави, лигави чувства. Временна слабост, резултат от твърде малкото храна и твърде многото тревоги.
Сорша изящно се изправи на крака и му се усмихна.
— Не е ли прекрасно тук?
— Да. Чудесно място за сватба.
— Какви ги дрънкаш? — Тя още не разбираше. Още не беше проумяла намеренията му — и ако нещата протечаха по план, нямаше да се усети, преди да е изправена пред свършен факт.
— Трябва да се венчаем в тази черква, защото няма да те оставя самичка. — Рейнджър успя да го каже, все едно че ставаше дума за нещо прозаично.
— Не мога да се оженя за теб. Не е необходимо.
— Необходимо е, ако смятат да ни разделят за през нощта. — Той внимателно започна да излага доводите си. — Все тая. Ние сме към различни църкви.
— Да, вярно. — Тя му се усмихна мило. — Мой сладък, глупав Арну, какво значение има това?
— Според католическите обреди — Рейнджър подбираше внимателно думите си, за да не излезе по-късно, че се е представил за католик — бракът е недействителен, ако и двамата младоженци не са се причестили. Така ли е във вашата църква?
— Не. Много отдавна Бомонтен и Ришарт са били католически страни. Обаче ние сме две малки царства, сгушени в планината. Зимите са тежки и в края на петнайсети век сме имали свой кардинал и сме движели нещата по собствен почин. Обаче често се случвало двата народа да се женят за католици — привърженици на старото време или чужди поданици. Ето защо в особени случаи като нашия отец Терънс има разрешително да ни венчае незабавно, без да се интересува от каква религия сме, без трикратно известяване на годежа и други ритуали, крепящи благоприличието.
— Какво ще рече „особени случаи“? — Сякаш Рейнджър не знаеше!
— Цялото село мисли, че сме споделяли благословията на брачното ложе, а и ти настоя да ни дадат една стая. Всички останаха с впечатлението, че вече сме консумирали връзката си. — Тя въздъхна горестно. — За съжаление нещата не стоят така.
Само почакай!
— Такива „бракове“ официално се признават от църквата за действително сключени. Обикновените хора им викат „от пързалката в леглото“.
Той се захили. Отдавна не беше чувал този идиоматичен израз.
— По-добре да идем в друго село, в друг хан. — Обаче копнежният й взор опровергаваше монотонния тон, с който изрече думите. Ясно беше, че желанието й е да остане при своите сънародници.
Малко усилие от негова страна, и тя щеше да се навие.