— Може би се вълнуват при мисълта за първия си посетител от Бомонтен — рече той, но не си вярваше, а тълпата го накара да застане нащрек. — Ще уредя нещата със свещеника, а ти чакай тук, докато не ти кажа да излезеш. — Затвори вратата пред разтревоженото й лице и обгърна човешкото гъмжило с поглед, търсейки евентуални убийци.
Не откри следи от такива. Всички тук бяха напуснали родината си от лоялност към него или към баща й, а трудностите, преживени в чужбина, ги бяха сплотили.
Но защо бе това вълнение? Защо хората си шепнеха трескаво? Защо се бяха насъбрали пред църквата. Усещаше някакво подводно течение. Тук имаше нещо повече от обикновената радост около всяка сватба.
Рейнджър махна повелително на свещеника, който повдигна въпросително вежди при този дързък жест. Тълпата се раздели, за да го пропусне и всички ги зяпнаха, сякаш животът им зависеше от това.
— Какво се е случило? — попита Рейнджър.
— Мълвата обиколи селото със светкавична скорост. — Отец Терънс сключи ръце и изгледа Рейнджър нетърпеливо.
— Мълва ли? За една бомонтенка, преоблечена като мъж, и нейния телохранител? — Той опита да се усмихне весело като Арну, но това не му се удаде. — Щеше да е чудо, ако слухът не беше плъзнал.
— Ти назова младата госпожица „Сорша“.
Едничка дума. Рейнджър беше унищожил тяхната анонимност с едничка дума. Той обаче продължи да се прави на тъп и разпери ръце в израз на добре изиграно удивление.
— Ами така й е името.
— Сорша е рядко срещано име, а по една случайност най-голямата принцеса на Бомонтен се нарича така.
— Че ще тръгне ли една принцеса да се облича като момче? — Аргументът беше съшит с бели конци и свещеникът не се остави да го заблудят.
— Да, ако е застрашена, а както ти сам каза: „Има такива, дето искат да я пратят на оня свят.“
Тези преднамерено изпуснати думи трябваше ловко да окажат натиск на Сорша. Защо сега рикошираха толкова лошо върху него самия?
— В такъв случай, отче, по-добре на секундата да потушите мълвата — меко изрече Рейнджър.
— Вероятно щеше да е възможност, ако по една случайност нашият ханджия не беше живял близо до кралския дворец в Ришарт. Той често виждал как младия принц Рейнджър язди на коня си. — Проницателният взор на отец Терънс се спря върху него. — Според мистър Монтеро принцът би изглеждал точно като теб… след няколко години в зандан.
Рейнджър намери кръглото, изпълнено с надежда лице на мистър Монтеро сред тълпата. Как бе станало така, че Монтеро го бе познал, а Сорша — не? Може би беглият поглед в някои случаи е по-остър от взора на детството, прекарано в безгрижни игри.
Хората се взираха напрегнато в него с мълчалив копнеж, с горестно очакване най-после да научат, че верността им е била възнаградена.
По-рано Рейнджър беше преценил, че в действията му няма място за вина.
Оказа се, че греши.
В младостта най-важното за него бе да се хвърли в леглото с изкусителната графиня Дюбел. Беше изменил на своята страна и своя народ заради безумната авантюра с Жулиен.
Хората в Нова Проспера още изплащаха последиците от глупостта му.
До деня, в който не станеше крал и не превърнеше Ришарт в рай за народа си, вината щеше да го гризе… а дори и тогава нищо не можеше да върне погубените животи или нарушаването на многовековните традиции.
Но днес той можеше да изцели болката. Рейнджър отговори на погледа на свещеника.
— Предстои ви да бракосъчетаете кралска двойка.
— Хвала на Господа! — Отец Терънс понечи да падне на колене.
— Не! — възпря го Рейнджър. — Чуйте. Сорша не знае кой съм. Още ме смята за мъртъв, а на мен ми е изгодно да поддържам това й убеждение. Моля ви, не издавайте тайната ми.
Бе очевидно, че на отец Терънс му се щеше да задава въпроси, но Рейнджър го гледаше твърдо и най-сетне свещеникът преклони глава.
— Както повелите, сър.
— Сега съм Арну. Има ли други пътници в селото?
— Днес не е пристигал никой, освен вас. Пътуването е мъчна работа по това време на годината.
— Наистина. Със Сорша бяхме единствените хора по пътя към Единбург. — Рейнджър внимателно изрече най-страшното. — Ние… и убийците на граф Дюбел.
Радостта на отец Терънс помръкна и лицето му застина в ужасна маска.
— И като заговорихме за това… — Рейнджър свали тежката си кесия от пояса и я напъха в ръцете на свещенослужителя — нека отпразнуваме сватбата, обаче се погрижете слухът за нея да не напусне пределите на селото. Вашата дискретност, дискретността на всички ви е нужна, защото нашата безопасност е нещо крехко, а от нея зависи завръщането ви в родината.