— Ще поставим стражи на пътя, които да отпращат пътниците. Ще се погрижа всички да са наясно. — Отец Терънс положи рамене върху Рейнджъровите плещи и го погледна в очите. — Довери ми се, синко. Шотландия е красива страна и повечето от местните люде са добри, но ние жадуваме за дома. — Той се върна сред тълпата и събра водачите на селото в кръг около себе си.
Рейнджър се накани да влезе обратно в църквата, но въздишката на Тулия го възпря. Той се обърна и видя как ръката й се устреми към сърцето, а устните й се раздвижиха, но от тях не се отрони звук. Обзелите я чувства бяха твърде силни. Мистър Монтеро я повдигна в здравата си прегръдка. Най-възрастната жена, старица, която едва стоеше изправена, започна да подскача радостно.
Може би съдбата го беше довела тук. Може би тази сватба, на това място, в този ден, беше предопределена свише.
А с опасността, която ги грозеше… може би довечера беше единственият им шанс да се любят. Рейнджър трябваше да се възползва от него. Не можеше да протака повече.
— Добре. Всичко е уредено. Отец Терънс ще ни венчае днес следобед. — Арну бодро прекрачи прага на черквата.
Сорша го зяпна. Някак си този мъж беше успял да я убеди в правотата си, напук на собствените й аргументи. Откога Арну беше станал толкова разумен — и такъв инат?
Нейните мисли навярно се бяха изписали по лицето й, защото изражението му омекна.
— Какво ти става, миличко? Да не би да размисляш? — Преди да успее да му отговори, той я притегли в обятията си. — Я да видим дали мога да те убедя.
Топлината на тялото му я сгря и напрежението й се разсея. Целувката му беше лека и сладка, като белтъци, разбити на сняг със захар; разтопи се върху езика й и тя измърка от наслада.
Той се отдръпна и се усмихна на прехласнатото й лице.
— Е, така май е по-добре?
Тя кимна.
— Помни, че всичко е заради твоята сигурност. Ще набиеш това в главата на баба си, нали?
Сорша кимна отново.
Арну я хвана под ръка и я поведе към вратата.
— Иди при ханджийката да й кажеш добрите новини. Ще се оженим днес следобед и ще се нуждаем от сватбена вечеря.
— Да. Тази жена ми се струва много приятна. — Но упоителният ефект от целувката на Арну се разсея. Сорша предполагаше, че разбира причините, които налагат венчавката, но не знаеше как ще издържи церемонията и празнуването след това. Всичко й се струваше тъй… измамно. Тя неохотно се помъкна към вратата.
Арну я отвори и галантно й направи път да мине първа. Сорша спря, заби поглед в пода и промърмори:
— Понякога, Арну, не отстъпваш по характер на баба.
— Горе главата, славей мой. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. — Обаче той звучеше разсеяно, сякаш вече я беше забравил и мислеше само за предстоящите приготовления.
Сорша тихичко затръшна вратата след себе си и погледна тълпящото се множество.
Всички разговори замряха. Всички погледи се устремиха към нея.
Тишината рани слуха й. Дощя й се да се свие под орляка от питащи погледи.
Не можеше да се ожени тук. Трябваше да се върне и да каже на Арну да откаже церемонията.
Площадът избухна в овации.
Сорша ужасено се втренчи в тълпата, но възпитанието на баба й я накара да застане на място: една принцеса не се извръща от приветстващите я поданици.
Дечица с надве-натри измити лица бързо се строиха в редичка. Всеки малчуган държеше в ръцете си китка изсъхнали цветя. Едно по едно децата идваха и ги подаряваха на Сорша. Тя се усмихваше. Благодареше на всяко от тях. Обаче, когато процесията се изреди, тя държеше цял наръч благоуханни аромати, но в душата й се затаи ужасяващо подозрение.
— Много сте мили, но се боя, че не разбирам. Всички изглеждате толкова… доволни. — Всъщност цялата церемония приличаше на тези, с които навремето я приветстваха като принцеса.
Да не би нейните сънародници да я бяха разпознали?
— Тук обожаваме сватбите, а това е твоят ден. — Тулия излезе пред множеството. — Нали знаеш, че всяка жена само веднъж става невеста.
И таз добра. Сорша нямаше причини да не се довери на Тулия, защото за пръв път щеше да е булка. Никога не беше посещавала селска сватба. Предполагаше, че хората се веселят много по време на обреда.
Пък и наистина: как можеха да познаят в нейно лице престолонаследницата на Бомонтен? Беше напуснала родината си преди десет години. За толкова време доста се беше променила.
— Хайде. — Тулия разпери символично ръце, за да опише пътя, който й предстои. — Да вървим в хана и да те нагласим. Мъжете ще приготвят младоженеца. Отец Терънс ще ги придружи, за да е сигурен, че няма да се натаралянкат преди церемонията и да се изпонатръшкат под масите, преди да са казани обетите. — Тя погледна сърдито мъжа си. — Както някои женихи, които познавам.