Мистър Монтеро така се изчерви, че чак ушите му пламнаха. Тълпата задюдюка.
Сорша се засмя и се отпусна. Това беше по-лесно, отколкото венчавка в катедрала. Много по-малко пищност и показност. Стисна цветята и тръгна подир Тулия. Всички жени от селото се бяха събрали около хана и бъбреха весело. Най-възрастната сред тях свали шапката на Сорша.
— Днес отново ще те направим девойка.
— За да те направи онзи юнак жена довечера — смигна й една по-млада невяста.
— Роксана! — Тулия размаха укорително пръст. — Хич не проявяваш уважение.
— Голямата работа, какво пък — започна да я оправдава Сорша, но гласът й се изгуби сред хора от порицания, насочен срещу Роксана. После стигнаха до хана и всяка жена от селото се опита да влезе вътре, за да участва в приготовленията.
Тулия първо ги изкомандва като генерал да се настанят на пейките, а после да свършат някои работи. Волята на ханджийката беше толкова силна и безпрекословна, че за нула време всички завеси бяха дръпнати, на огнището бе сложена огромна кафеварка, водата се подгряваше за баня и всички седяха като на тръни.
Тулия накара Сорша да застане пред масивната зидана камина и Сорша, безупречно възпитана принцеса, положи усилия да запамети името на всяка жена. Финис беше бременната. Роксана беше нахалната. Рея беше умна и винаги се усмихваше. Салвиния имаше кафяви очи. Пия беше хубава, стройна, тънка като топола.
— Младата госпожица няма булчинска рокля — обобщи ситуацията Тулия.
— Наричайте ме Сорша.
Разговорите замряха. Жените се спогледаха несигурно.
— Не зная дали е редно — отвърна Тулия.
— Разбира се, че е. Нали все някак трябва да ме наричате? — помъчи се да ги вразуми Сорша.
— Да. Че как иначе? — Но макар че Тулия склони, тя се обърна към масата с по-възрастните жени, като че ли търсеше подкрепата им.
Една сбръчкана старица, сгърчена от ревматизъм, махна на другите да се съберат около нея и бабичките се посъветваха с треперещи гласове. Бавно и със значителна помощ старицата се изправи.
— На това място и по това време ние сме нейното семейство. Ще й викаме Сорша — тържествено обяви тя с немощен глас.
Възрастните жени кимнаха. И по-младите също.
— Сорша, името ми е Санчия. — Древната старица почука с прегънат пръст гърдите си. — Аз ще ти бъда nonna, баба.
Всички глави кимнаха за пореден път.
— За мен ще бъде чест да сте ми баба — затрогна се Сорша.
— Не, честта ще е за мен. — Тулия избърса очи в престилката си. — Ти ще ни донесеш късмет.
Баба Санчия докуцука до Сорша, улови лицето й в ръцете си и показа беззъбата си усмивка.
— Ще превърнем този ден в голям празник за теб.
Всички бяха така мили, а сватбата дори не беше истинска.
Още веднъж Сорша се опита да им обясни:
— Неприятно ми е да ви гледам колко много труд си давате. Всъщност женитбата ще бъде чиста формалност. Арну просто се тревожи за сигурността ми и настоява…
— Знам. — Баба Санчия притисна челото на Сорша до своето. — Той е добър момък.
Никой не я слушаше.
Баба Санчия и Тулия я накараха да си свали наметката и тя се подчини. Тулия вдигна дрехата и я запрати настрана.
— Ора, я ела тук и застани до Сорша.
Ора се дотътри тежко до тях. Тя беше горе-долу на годините на Сорша и имаше ръст, сходен с нейния, но на тегло я надвишаваше поне с петдесет килограма.
Сорша се усмихна.
Бузите на Ора грейнаха в трапчинки.
— Да, твоята сватбена премяна ще свърши работа — каза Тулия и всички жени кимнаха одобрително.
Сорша впери поглед в широката талия на Ора и поясни:
— Навлечена съм с много ризи.
— Досетихме се. — Баба Санчия прегърна Ора. — Тя наддаде малко, откакто роди близнаците.
Ора отново разцъфна в усмивка и се разбърза да донесе булчинската си премяна.
Е, добре. Голямата работа като не й стане роклята, и бездруго се женеше само на ужким.
— Свалете ваната отгоре — извика Тулия.
В този момент на Сорша й се стори, че губи контрол върху действията си. По-късно си даде сметка, че това е станало още когато срещна Арну.
Жените я разсъблякоха, изкъпаха, измиха косата й, подсушиха я и я облякоха в сватбената премяна на Ора — дълга червена пола, широк черен сукман, елек, избродиран с пъстри цветя и венче от изсушени цветя. Сукманът й беше стегнат в гърдите и хлабав в кръста, но й стоеше по-добре, отколкото Сорша бе очаквала.
Баба Санчия й връчи китка свежи цветя: малки, изкривени от зимата и очевидно отскубнати от саксиите на селянките, но ги придържаше хубава копринена панделка и жените се усмихнаха лъчезарно, оглеждайки резултата от творението си.