— Колко си хубава! — От очите на Тулия бликнаха горди сълзи. — Хубава! Като принцеса!
Сорша се втренчи ужасено в нея, но после реши, че сравнението е било случайно.
По залез-слънце жените я обкръжиха, изведоха я навън, преведоха я през площада и тръгнаха към църквата.
Оттук нататък всичко се разви с бясна скорост. Мъжете се бяха наредили край пътя, но поради замъгленото й зрение й се струваше, че те се развяват като водорасли в бурно море. Чу смях и шеги, които не разбра.
Обаче едно нещо чу доста добре: възклицанието на Тулия колко е ведра булката.
Сорша се усмихна. Това не беше ведрина или спокойствие, а чиста проба недоумение.
Когато жените влязоха в черквата, тя стисна букета толкова силно, че се убоде на скритата в него роза. Една червена капчица кръв бликна от пръста й. Сорша се вгледа в нея, намръщи се от болка и се притесни, че ще изцапа костюма на Ора. Баба Санчия я поведе в дъното на църквата, точно срещу олтара. Сорша впери поглед в трепкащите пламъчета на свещите.
Някой я улови под ръка.
Беше Арну.
Той изглеждаше… възторжен. Превръзката на окото му беше чиста. Той беше чист. Косата му бе влажна, брадичката — избръсната. Беше облечен в нечий сватбен костюм. Широките му рамене опъваха сетрето. Той я поведе към олтара, сякаш страховете, които я връхлитаха, никога не го бяха спохождали. Като се има предвид простодушието му, по всяка вероятност така и беше.
Той я целуна по бузата.
— Стига си се мръщила. Всичко е наред. Вярвай ми.
— Вярвам ти — промърмори тя. Не биваше да забравя, че се е доверила всецяло на Арну. Досега не се бе осланяла на никой мъж както на него.
Той я поведе към отец Терънс.
Службата започна с литургия и за пръв път от години насам Сорша взе участие в обредите на своята собствена църква. Отец Терънс говореше на английски, но дори това не й попречи да потъне в познатото молитвено съзерцание.
После свещеникът започна венчавката и когато Сорша изрече обетите си, силата на чувствата й към Арну я порази: откога този рибар се превърна в човека, на когото тя охотно се врече да го обича и уважава?
Ами той? Откъде се беше научил да говори с такъв дълбок, разкошен, културен глас; да я гледа с разтапящ поглед, все едно само от нея имаше нужда на света, с такова почитание и възхита? Целуна я по устата пред всички. Вкусът му беше свеж, топъл и толкова интимен, че тя потъна в свят, който се състоеше само от тях двамата, от спомена за вчерашния следобед, прекаран в кръга на феите, и утрешното обещание…
— Ура!
Радостният изблик на хората от Нова Проспера я накара да подскочи от изненада. Съвсем беше забравила за присъствието им.
Арну се обърна с лице към паството, което скачаше и крещеше щастливо. Сорша не се удържа и на устните й грейна усмивка.
Двамата заедно излязоха на площада.
Селяните ги настаниха на сложената там трапеза. Поднесоха им бира и вино, агнешко с подправки и гарнитура от картофи. Цигулар и барабанчик свиреха, а новобрачните танцуваха. После всички се присъединиха към тях.
Сорша за пръв път беше на такъв празник: в него отсъстваха помпозността на дворцовите забави и строгостта на ритуалите в метоха. Забавляваше се както никога досега, поне докато жените не я вдигнаха със стола от трапезата и не я отнесоха в спалнята за първата брачна нощ.
Тя хвърли поглед на Арну.
Той стоеше с ръце на кръста и я гледаше. Изобщо не приличаше на милия, покорния, симпатичен, вбесяващ Арну, когото познаваше.
Приличаше на хищник, на непознат.
Този мъж бе неин съпруг.
18
Мъжете, зачервени от виното и веселбата, изкачиха стълбището до втория етаж на хана и избутаха Рейнджър напред. Той трепна от сръчкванията на острите лакти, но всички в селото искаха да могат да се похвалят, че са му помогнали да осъществи дълга си.
Мъжете започнаха да си шъткат и след поредната сложна пантомима почукаха силно на вратата на спалнята.
— Кой е? — изчурулика женски глас отвътре.
— Женихът — прогърмя гласът на мистър Монтеро. Вратата се отвори. Жените вътре се кикотеха, грейнали от радостта на празненството, поласкани от честта, която съдбата, в съюз с техния принц, им беше отредила.
— Булката е готова — извести Тулия.
Мъжете нададоха рев, досущ стотина гладни мечки, и изблъскаха Рейнджър вътре.
Свещите от пчелен восък блещукаха в поставките край резбованото дървено легло, отрупано с одеяла. На прозорците имаше бели колосани перденца. Огънят оцветяваше в стаята с червена светлина, съчетана с черни сенки.
Сорша стоеше до дюшека, облечена в прозирната дантелена нощница, подарък от проститутките — нощницата, която владееше спомените му. Рейнджър съзря онова, за което мечтаеше, което желаеше, за което си фантазираше — нейната блестяща буйна грива, разпиляна по гърба и гърдите, обсипана щедро с бели цветчета.