— Ваше височество, не биваше да ви наговарям онези неща. Изобщо не биваше да ви докосвам. Смирено падам в нозете ви. Ала красотата ви пее като сирена и аз никога не съм искал така някоя жена… — Думите, които беше репетирал, се изливаха твърде искрено от сърцето му, но Рейнджър не можеше да се сдържи. Забрави стъпалата й, глезените й, прасците й. Забрави, че можеше да вдигне поглед и безизкусно да изпие с поглед нейното тяло под ефирната нощница.
Вместо това устреми поглед към нейния и съвсем прямо изрече:
— Никога не съм желал друга като теб, от дъното на душата си. Всяка дума от брачните клетви я мислех наистина.
Очите й потъмняха до тъмносиньо, до цвета на бурното море, развилняло се от подводните течения, в които човек можеше да се удави. Тя си пое дълбоко дъх. Изправи гърба си. Ръката й бавно се протегна; Рейнджър никога не я беше виждал толкова величествена.
— Няма причина да падаш в нозете ми. Ти си тъй добър и юначен. Не се поколеба и за миг, когато ти съобщих, че се намирам в опасност. Знам, че изрече обетите напълно сериозно. Усетих чувствата ти, защото те са и мои чувства. — Сорша закри очите си с длан.
Проклятие. Тя предпочиташе да се скрие от погледа му. Не искаше да го изкушава с това, което за него беше забранена територия. Налагаше се да прибегне до втория си план за прелъстяване, а при настоящата си отчаяна възбуда дори не можеше да се сети какъв бе вторият му план.
Тогава нощницата й се плъзна в ръцете му.
Той недоумяваше.
Сорша отмести дланта си и той се втренчи в ръцете си като някой тъпак. Те стискаха нощницата. Цялата нощница. Тя се изправяше пред него… гола.
Той изпусна прозирното одеяние, сякаш допирът до ефирната тъкан го изгаряше.
Тя стъпи назад и се измъкна докрай от нея.
Да не би да искаше погледа му? Защото той не можеше да се удържи. Нея искаше да вижда до края на живота си — стройните бедра, заобленото дупе, разкошния рижав мъх между краката й, тъничкото кръстче, кръглите, налети гърди; гъвкавите й ръце, заякнали от работата в градината и ездата, лицето й… обожаваше лицето й. Усмихваше му се свенливо, сякаш не бе сигурна в реакцията му. Той трябваше да й говори, че е хубава, но дъхът му беше заседнал някъде в гърдите му и Рейнджър не намираше гласа си.
Ето защо колебливо протегна ръка — жестът не биваше да я уплаши — и леко я погали по бедрото.
Тя въздъхна. От удоволствие.
Повече насърчение не му беше нужно. Рейнджър спря да се двоуми. Надигна се, обви ръка около талията й и я целуна отново.
Чудеше се защо някога е целувал други. Защо изобщо беше мислил за други жени, когато на света съществуваше Сорша!
Тя откъсна устни от неговите, потри носле в гърлото му и дълбоко си пое дъх.
— Харесва ми как миришеш. Харесва ми как се целуваш… Дори да не можехме да правим нищо друго, освен да се целуваме, щях да съм доволна.
Той потрепери. Почувства я как се усмихва, притиснала буза до гърдите му.
— Засега. Щях да се чувствам доволна засега. Но все едно колко ме притискаш до себе си, не ми е достатъчно. Искам те по-близо. Искам да бъда част от теб, но не знам как. — Тя вдигна глава и го погледна внимателно с големите си сини очи. Черните й клепки изпърхаха. — Ще ми покажеш ли?
Той я вдигна на ръце и нежно я положи върху пухените завивки. Тя потъна в дюшека, сякаш омаяна от мекотата им. Обгърна ги мирис на цветя. Сорша му се усмихна — без страх, без преднамереност.
В тази усмивка се съдържаше най-сладката и прелъстителна покана, която Рейнджър някога бе получавал. Годеницата му бе живяла сред монахини. Беше прекарала по-малко от два часа в публичен дом. Откъде беше научила тези изкусителни женски номерца?
А как можеше той да им устои?
Тя раздвижи крака, повдигна коляно, размърда пръсти. Той зърна блестящата от влага женска сърцевина и разбра: не можеше да чака.
Трябваше да се съблече. Трябваше да бъде гол и освободен като нея.
Изхлузи ризата си през глава.
Сорша ахна ужасено и се изправи.
— Арну, какво се е случило с гърба ти?
Мътните го взели. Не беше възнамерявал да й покаже белезите, които насичаха плътта му.
— Морето е суров господар. — Което не беше лъжа, но нямаше нищо общо в случая.
— Ела. — Тя го накара да седне с гръб към нея и внимателно проследи с пръсти белезите, които камшикът на граф Дюбел беше оставил. — Това е жестоко! — Тя целуна краищата, където се срещаха набръчканата и здравата кожа. — Това е зверско!
— Сега не ме боли. — Той се обърна и улови ръцете й. — Това е вече минало. Дори не си го спомням. — Удивително: не беше лъжа! Точно сега можеше да мисли за едно-единствено нещо, и това не беше пострадалият му гръб!