Горкичкият. Налагаше му се да се обучава за принц. Но той вече имаше най-важното: щедрост, доброта, и най-вече почтеност.
Отвори очи. Протегна се, за да прогони болката от тялото си. Не можеше да чака повече, за да зърне лицето на своя възлюбен.
Той лежеше тихо. Навярно още спеше.
Сорша полекичка се извъртя към него.
Парцалът, който покриваше окото му през цялото време, беше изчезнал.
Когато виждаше цялото му лице… ефектът беше различен. Всъщност — Сорша се подпря на лакът и се втренчи в него — окото му изглеждаше нормално. Определено нямаше белези и беше като непокътнато. Мислеше си — той й беше казал — че очната му кухина е празна.
Е, не беше, защото той се събуди и я погледна. Окото му беше кафяво и изглеждаше съвсем наред. Той я загледа втренчено с двете си очи, сякаш чакаше нещо.
Може би заради това й е струваше…
Тя се изправи. От известно разстояние Арну й се струваше познат. Невъзможно. Никой мъж от миналото й не би могъл да…
Тя извика толкова ужасено, че обидените птички разпериха криле и отлетяха другаде.
— Не! — Тя сграбчи чаршафа и го притисна към гърдите си. Не, това не можеше да е Рейнджър. Някой бе споменал името му вчера. Нейното въображение й погаждаше номера.
Той бавно се изправи в леглото.
— Сорша? — Гласът му беше като на Рейнджър. Преди не го забелязваше. Как така? Глуха ли е била?
— Не. — Нейната половина от леглото беше разположена до стената; ето защо тя се хвърли към долния край. Чаршафът беше здраво затъкнат и тя го заряза като непотребен за бягството й.
— Сорша, сърце мое. — Мъжът протегна ръка, за да я приласкае.
Тя се взря в пръстите, в дланта — твърде загрубели, с мазоли, неподобаващи на принц. Това бе ръка на моряк.
Чисто гола, Сорша прескочи долната табла на леглото. Нозете й докоснаха студения под. Ръцете й посегнаха към най-близкия жакет и тя наметна раменете си. Ръкавите висяха над ръцете й, полите висяха над бедрата й. Това не беше нейният жакет.
Не искаше неговия.
Мъжът стана от леглото. Беше много висок, с изключително широки рамене, с изпъкнали, големи мускули — и с огромен, дебел, лъщящ от лепкава влага член. Снощи невероятната му сила и изключителната му мъжественост бяха предизвикали у нея радостен порив.
Сега той я плашеше. Изпълваше я с гняв.
Защото не приличаше на Арну. Приличаше на Рейнджър.
Не може да бъде. Този мъж имаше белег на гърдите. Когато се наведе, за да си обуе панталоните, тя видя белезите по гърба му. Животът на моряците беше известен със своята жестокост и бруталност.
И този на затворниците.
Сорша за малко не се преви под силата на болката и гнева, които я връхлетяха.
Беше… мили Боже, вярно беше. Този мъж… човекът, когото мислеше за мъртъв, човекът, на когото бе казала, че го обича, човекът, на когото се доверяваше…
— Ти си Рейнджър! — Думите й прозвучаха като обида.
Като обвинение.
— Значи най-сетне ме позна. — Той се поклони с усмивка на устните — дворцов поклон, нелеп поради голотата му и поради усмивката, интимна като шепот.
Дощя й се да зашлеви ухилената му физиономия.
— Обуй си панталоните — изсъска тя.
— Сорша, всичко е наред. — Той като че ли беше изненадан от злобата й. — Ние сме женени.
— Не, не сме. — В паниката си да изчезне оттук тя затърси сватбената премяна, заета й от жените. — Не се омъжих за теб. Омъжих се за човек, който беше добър и почтен, щедър и достоен за доверие. Човек, който ме пазеше.
— Това бях аз.
— Не, повярвай ми, не беше ти. — Тя откри каквото търсеше: фина блузка, старомодна пола и елече от светлосиня вълна, тъмносиня наметка с дължина до глезените, топъл черен панталон, сламено боне. Сватбени дарове от селото. Най-доброто, което жените бяха успели да съберат от булчинските си одежди.
До тях беше захвърлена друга премяна: черни панталони, черен жакет, бяла риза, долни гащи, яка и ръкавели. Селяните се бяха показали не по-малко щедри към него, отколкото към нея.
— Не бъди неразбрана: Арну и аз сме един и същи човек. — За пръв път Рейнджър показа някакво раздразнение.
— О, много съм разбрана даже. — Тя захвърли жакета. — Сега всичко ми е ясно.
Той погледна голото й тяло. Погледна го с наченките на желанието и остатъците от страстта.