Сорша го намрази. Намрази го с цялата пламенност на предадена жена.
Запрати жакета с всичка сила в лицето му.
Той го улови, метна го на един стол и я загледа жадно, като вълк, който дебне вечерята си.
Уместно описание на Рейнджър.
Тя грабна блузката и я навлече. Намъкна фустата и така яростно я завърза около кръста си, че се прещипа.
— Известна съм със здравия си разум, въпреки че се проявих като невероятна глупачка. Но може би съм по-умна само от другите жени. Определено не мога да се меря с теб, нали? Но не по ум, а по коварство. Не съм гнусна, потайна… всички долу ли знаят кои сме? — попита тя. При спомена за вчера — децата, букетите, радостта, с която селото отпразнува сватбата им — разбра колко абсурден е въпросът й.
— Те се радват много за своите суверени. — Той си обу панталоните, сякаш се примиряваше с временното си въздържание.
Тя потърка пламналото си лице. Унижена. Чувстваше се унижена. В очите на това китно селце тя не беше кралица, а глупачка.
Облечи се. Трябваше да се облече и да се махне, преди така да се вбеси, че да му се нахвърли.
Намъкна се в роклята, която беше със задно закопчаване. Сорша трябваше да се пресегне неудобно. Горе-долу се справи, но средата зееше. Бе натясно, но няма него да моли за помощ.
Защото колкото повече мислеше за събитията, които я бяха довели до тук, толкова повече растеше унижението й. И мъката й.
— Боже мили, ти си подпалил метоха. Ти си изгорил писмата на сестрите ми.
— Всичко е наред — успокои я той. — Нося ти други. В дисагите.
— Какво? — Не можеше да е чула правилно.
— Имам нови писма от Кларис и Ейми. Дай ми минутка и ще ти ги донеса. — Той излезе.
Тя се втурна подире му.
Сграбчи го за гърба, завъртя го и сграбчи ризата му:
— Кларис и Ейми? Видял си сестрите ми?
Той изглеждаше смаян от нападението й. Не наранен, а смаян.
— Да. С радост мога да ти съобщя, че те са в цветущо здраве. Задомиха се добре…
— Сестрите ми са женени? — Кларис беше омъжена? Ейми, малкото й сестриче, си имаше мъж!
— А Кларис има бебе.
— Сестра ми е била трудна? — Щом Кларис беше майка, значи тя беше леля. Беше изпуснала раждането. Не бе държала ръката на сестра си. Не я бе утешавала.
— Кларис се омъжи за един шотландски благородник, а именно Робърт Маккензи, граф Хепбърн. Ейми взе англичанин от знатно потекло, Джърмин Едмъндсън, маркиз Нортклиф. И двамата съм ги виждал. — Рейнджър говореше толкова спокойно и сериозно, сякаш си мислеше, че й вдъхва увереност. — Можеш да си сигурна, че те са достойни съпрузи.
— За разлика от мен. — Тя му обърна гръб.
— Ти си гневна, много повече, отколкото очаквах, но не проявяваш усилие да проумееш. — Той тръгне по петите й. — Докато обяснявам, нека те закопчая…
— Разбирам всичко прекрасно и не искам ти да ми закопчаваш роклята. Знаел си колко страдам от факта, че загубих и последната си връзка с Кларис и Ейми. Всъщност точно ти си я унищожил. — Наметката. Искаше си наметката. Искаше от Рейнджър да я делят възможно най-много слоеве плат. Искаше да ги дели много голямо разстояние. Измерено в години, а не в мили. — Но според теб деянието ти е маловажно, защото си имал по-нова кореспонденция, която лесно е щяла да замени писмата, които съм чела, препрочитала и притискала до сърцето си; които бяха най-ценните ми притежания в самотата и заточението на манастира?
— Знаех, че скръбта ти ще бъде мимолетна. Знаех, че след като ти разкрия кой съм, ще ги получиш.
Точно сега идеята на Сорша за здрав разум се състоеше в това да му избоде очите.
— Как смееш да ми говориш така! Остави ме да яздя дни наред през шотландската пустош, където можехме да измръзнем от студ, да бъдем убити от разбойници или от хората на Дюбел, и твърдиш, че е приемливо да не ми ги дадеш? — Тя размаха наметката си, очертавайки невидимата граница, която той нямаше да прекрачи, ако имаше капка мозък в главата си. — Бил си твърде дълго в тъмница, за да ми излизаш с тази логика.
Той си пое дълбоко дъх, сякаш се мъчеше да прояви търпение.
Имаше наглостта да се държи така, сякаш тя е виновната!
— Прекарах много години в тъмницата, но повярвай, Сорша, трудностите ме закалиха. Всичко, което каза, важи за стария Рейнджър. Бях вятърничав, капризен, егоистичен, груб. Поемам пълна отговорност за състоянието на Ришарт и ще направя всичко по силите си да възмездя моя народ за преживяното. Този народ. — Той махна с ръка към долния етаж.
— Да не би да ми казваш, че сега си се поправил? Излъга ме, измами ме, предаде доверието ми, накара ме да мисля, че сама се спасих от убиеца… — Сорша замлъкна.