— Благодарна съм. — Краткият бунт на Сорша срещу дълга й на принцеса беше потушен от тази потресаваща история. — Значи според вас трябва да напусна манастира.
— Това е твой дълг. Нещо повече: имаш семейство, което трябва да откриеш. Семейство, така скъпоценно, че не можеш да го пренебрегнеш. Не бива да мислиш, че сестрите ти и баба ти са по-храбри и по-силни от теб. Може би точно сега те имат нужда от твоя кураж.
Сорша си представи същите думи, изречени от устата на кралица Клаудия, и потъна вдън земя от срам.
— Права сте. Длъжна съм да открия Кларис и Ейми, но ми липсва смелост.
— Смелостта не е отсъствие на страх, а предприемането на правилните действия въпреки наличието му.
Сорша изобщо не го повярва.
— Освен това всеки се страхува от нещо.
— Не и баба — заяви Сорша с непоклатима увереност. — Не и вдовстващата кралица.
— Човек е неустрашим, когато не му е останало нищо за губене. Може би случаят с кралица Клаудия е такъв, но според мен докато ти си жива, а тя не знае къде си и дали си добре, баба ти също не е неуязвима. — Сорша понечи да възрази, но майка Брижет я пресече с повелителен жест. — Подценяваш се. Първия ден, когато пристигна в манастира, ти беше млада, беше загубила всичко, което ти е скъпо, и се боеше, защото бе само едно дете. Мина време. Ти се превърна в зряла жена, която чува повика на дълга. Нормално е да се страхуваш, но знаеш какво трябва да направиш.
Майка Брижет можеше да говори каквото си иска, но пред лицето на нейната трагедия Сорша се чувстваше глупава и недостойна. За пореден път се проваляше.
— Виж кой идва насам. — Игуменката посочи Арну, който пристъпваше тежко-тежко. Той стигна до тях. Спря смутено, отдаде чест и се поклони. Придърпа расото надолу, като че ли се опитваше да скрие мощните си прасци. Най-накрая се ухили триумфално, коленичи и ги погледна в очите.
— Здравейте, уважаеми. Ама че хубав ден, а? — Изглеждаше много весел и бъбрив. — Малко щипе, разбира се, ама нищо чудно по това време на годината. Преди да е дошла съботата, пак ще има буря.
— Защо мислиш така? — попита майка Брижет.
— За кое, за бурята ли? Ами че нали съм рибар. Туй ми е работата. — Той усилено закима с глава, сякаш не беше достатъчно, че е коленичил.
Дръзките черти, огрени от ясното слънце, лесно го характеризираха като грубиян: дълъг и тънък нос, широка челюст, фино изрязани устни… меки и податливи, напращели за целувки. Парцалът, който пресичаше челото му и скриваше сляпото му око, беше намачкан и опърпан, обаче дълги, извити ресници засланяха здравото му кафяво око. Ако расото му беше по мярка, ако не се хилеше чак толкова и ако имаше поне капка мозък, Арну щеше да е привлекателен… за човек, който очевидно беше селският идиот.
— Чудех се, госпойце Сорша, дали не щете да изкопая оня мъртъв пън насред градината. Като свърша с оградата, де. Изглежда някой вече се е мъчил да го изкорени. Що пък аз да не довърша работата?
— Не е толкова лесно, колкото си мислиш, Арну. — Сорша възненавидя пъна от самото начало на престоя си тук. Многократно се беше мъчила да го изкопае, обаче старото дърво не се даваше. Понякога тя се чудеше дали духът на мъртвото дърво не се завръща през нощта и не кара пъна да пуска нови корени.
— А, поогледах го. Мога да го разкарам още тоя следобед.
— Нима? — студено попита Сорша. С две думи този мъж беше обезценил труда, който тя беше хвърлила през годините.
— Не съм свикнал да стоя с празни ръце. Мога да ви се отплатя за храната с мъничко работа.
Майка Брижет се намеси, преди Сорша да е успяла да отговори.
— Чудесно, Арну, много ти благодарим. Защо не идеш в магерницата да обядваш? Който работи, огладнява. Кажи на сестра Мери Саймън, че имаш разрешението ми.
Арну направо изпадна в екстаз от думите на игуменката и започна да се кълчи напред-назад в израз на дълбока благодарност. Криво-ляво се изправи на крака и хукна към кухнята.
Сорша въздъхна ядосано.
— Само за храна мисли. Той е като куче, което непрекъснато си точи лигите за сочен кокал.
— Този мъж те дразни — отбеляза майка Брижет. — Но по всичко личи, че е добронамерен.
— Така ми надува главата, че не мога да преценя — стисна зъби Сорша. Арну я подлудяваше с неспирното си бръщолевене.
— Ще ми се да не беше открила пред него, че не си монахиня — малко остро заяви игуменката. — Калугерската одежда ти предоставя защитата на църквата, която не е за изхвърляне.
— Не съм му казвала, че не съм монахиня. Просто не му казах, че съм.
— Колко проницателно от негова страна, да забележи разликата. — Погледът на майка Брижет обходи лицето на Сорша и се спря на косата й. — Този цвят в комбинация с изящните ти черти доста бие на очи. Ще ми е притеснено за теб, когато ни напуснеш.