— Не. Напълно съм уверена, че лесно ще си намеря стражи от това село. О! — Тя се направи на изненадана. — Предполагам, че и ти ще искаш да дойдеш, за да защитиш капиталовложението си. В края на краищата, преживял си толкова трудности, за да откриеш принцесата, която не е топлила ничия постеля.
Рейнджър беше дошъл тук с намерението да се изясни със Сорша. Да се вслуша в съвета на мъжете и да й се извини, въпреки че беше прав. Да я убеди в правотата на своята гледна точка.
Но когато тя му се изрепчи — толкова дръзка и цапната в устата — гневът му пламна. Къде се беше дянала веселата му спътничка? Кога беше станала свадлива и вироглава?
Мъжете от Нова Проспера бъркаха. Рейнджър трябваше да вярва на собствените си инстинкти. Снощи беше доказал, че може да я подчини с любенето си.
Сега тръгна към нея, стараейки се да излъчва мрачна решителност.
Тя не помръдна.
Той се извиси над нея.
Тя не промени войнствената си поза.
Рейнджър обви ръце около кръста й, притегли я към себе си и впи устни в нейните. Целуна я, влагайки цялата си опитност, подклаждана от страстта, която Сорша събуждаше у него.
Първоначално тя не откликна. Тялото й висеше като безжизнено, ръцете й се полюшваха отстрани, студените й устни не трепваха.
Постепенно Сорша се съживи. Пръстите й стиснаха мускулестите му ръце, плъзнаха се по бицепсите му и го притеглиха към тялото й. Устните й омекнаха под настоятелния му език. Тя го допусна в сладката пещера на устата си, отговори на нежните му ласки и дори започна да изследва устата му с неутолимо любопитство.
Допирът на заоблените й форми накара кръвта му да кипне. Споменът за страстната нощ, която бяха споделили, се завърна. Рейнджър си представи всички огнени любовни дуели, които ги чакаха в бъдеще. Пожела я толкова силно, та си помисли, че никога няма да й се насити. Сорша се превръщаше в негова мания. Той понечи да я бутне на леглото…
И в главата му звънна предупреждение.
Трябваше да тръгват сега.
Но тя отвръщаше на желанието му.
Трябваше да избягат от Шотландия.
Но целувките й бяха сладки като мед.
Лешоядите се сбираха за пир. Със Сорша нямаха много време, за да спасят себе си и своите царства.
За пръв път в неговия живот дългът и страната му можеха да се пръждосват. Нужна му беше цяла вечност, за да се налюби с жена си.
Рейнджър не разполагаше с цяла вечност и затова строго си припомни защо е започнал това — да й покаже колко силно е привързана към него. Беше постигнал целта си. И то напълно.
Постепенно се отдръпна. Целуна я по челото, по клепачите. После отново се отдръпна.
Най-накрая тя възвърна равновесието си. За миг се поколеба какво да прави, после си оправи полата и корсажа.
Той беше отбелязал важна победа — тя не можеше да му устои. Но когато Сорша вдигна глава, лицето й беше безизразно.
— Ако си свършил да ме лигавиш, предлагам и ти да си стегнеш багажа. Потеглям след час и няма да те чакам.
Рейнджър се надяваше, че изумлението му не си е проличало.
— Заминаваме за Единбург — отвърна той в отчаян опит да възвърне нещо от авторитета си.
— Аз отивам при сестра си. Ти можеш да ме придружиш до Фрея Крегс или да отидеш в Единбург — прав ти път.
Криволичещият път до Фрея Крегс беше по-добър от всички досегашни пътища в Шотландия, но това изобщо не оправи настроението на Рейнджър. Най-малкото, защото убийците можеха да дебнат отвсякъде. Имаше премного места за засада: хамбари, камари камънаци, самотни прави отсечки. Отдавна чакаше опасността и се чувстваше схванат от напрежение, въпреки факта, че всички селяни с коне от Нова Проспера яздеха с тях. Рейнджър обаче чувстваше надвисналата катастрофа.
Мъжете биха му казали, че катастрофата е станала още когато е излъгал съпругата си, принцеса Сорша.
Рейнджър се взря в нея. Тя яздеше дръзко изправена. Панталоните се виждаха под заметнатите и фусти. Свитата селяни я обграждаше плътно, не само за да я пази, но и за да се наслаждава на вниманието й.
Мъжете, разбира се, бяха изтощени от сватбената веселба, която бе продължила до късно, но храбро следваха Сорша. Тя ги омагьосваше, тя ги водеше напред с усмивките си, подкупваше ги със сладките си песни, а те бяха готови на всичко за нея.
Жена му не си даваше труд да оплете мрежите си около него. Даже не го поглеждаше.
Рейнджър откри, че ревнува от другите мъже. От стария Монтеро, румения млад Адриан, набития Чонсъри, нежния като момиче Савил, якия Алрой и зет му Върнън, и от още шестима други. Нямаше значение, че никой от тях не може да се мери с него по младост и сила на характера, да не говорим за благороден произход. Всяка усмивка, която Сорша им отправяше, всяка тяхна добродетел, която тя превъзнасяше, всяка песен, която им пееше, го вбесяваха.