Най-накрая тя се отзова на неизречената му команда, обърна се и го погледна. Той се облягаше на перилата, а очите му я пронизваха. Струваше й се, че я призовава през времето и пространството, изисквайки безусловното й подчинение.
Неправилно. Тя беше принцеса, и то не каква да е принцеса, а престолонаследницата; жена, на която й беше писано да царува. Тя не се подчиняваше, на него или на който и да било друг. Съжителството им обаче можеше да се основава на взаимно сътрудничество. Щеше да му го каже, а той щеше да я послуша. Имаше мозък в главата си. Или поне Арну имаше мозък в главата си.
Сега пред нея се ширеше единствено безбрежно водно пространство. Вятърът плющеше в платната и издуваше сламеното й боне. Добре, че то беше завързано здраво под брадичката й. Тя го хвана за периферията и тръгна към каютата си. Отлично знаеше, че Рейнджър ще я последва скоро, защото двамата бяха като кремък и искра — палеха се взаимно.
В претъпканата каюта имаше тясно легълце със сламен дюшек, кръгла масичка, два стола. От една кука на тавана се полюшваше запалена лампа. Рейнджър беше платил прескъпо и затова капитанът си беше затворил очите за факта, че двамата нямаха сандъци, дрехи, бельо, и им беше осигурил завивки и одеяла да се топлят.
Сорша развърза омачканото си боне, свали пелерината си и ги окачи на стената. Поколеба се с панталоните, които носеше под полата. Беше свикнала с тях. Харесваше ги. Не — направо ги обичаше. Нищо чудно, че мъжете ги носеха. Те осигуряваха защита, на каквато полите и фустите не бяха способни. На нея лично й бяха дали неочаквана свобода. С панталони тя можеше да пее в кръчма, да посещава жриците на нощта, да се договаря с прекупвач на коне. Неизмеримо приятни мигове.
Но трябваше да се завърне към битието си на жена и принцеса, което ще да рече да захвърли момчешкото облекло.
Това и стори. Събу си обувките и панталона. Да, но… в светлината на блуждаещия Рейнджъров поглед се чудеше дали решението й е разумно…
Размисли. Изправи се, грабна панталона, запретна поли, напъха стъпало в единия крачол — и вратата се отвори.
— След като така и така си започнала, сваляй всичко.
При тази грубо изречена заповед тя се олюля и седна на леглото.
Той заключи вратата. Заплашителният му взор беше станал дори още по-мрачен.
— Всъщност се обличах. — Тя му се усмихна смело.
— Защо?
Защото ме гледаш, както вълк би гледал вкусен заек. Не й се щеше да влиза в ролята на заек.
Сорша внимателно освободи крака си и рече помирително:
— Ако има нещо, което научих днес, то е, че трябва да поговорим; и макар да сме женени само от ден, вече знам, че няма да говорим, ако се съблека докрай.
— Ама че работа. — Той се облегна на вратата и изу ботушите си. — Ако има нещо, което научих, откакто те познавам, то е, че много приказки не водят до нищо. — Той разкопча панталона си и го събу едновременно с бельото.
— Лесно е да се досетя какво целиш. — Как да се двоуми, когато петльото му стърчеше дръзко, просейки си милувките й. Сорша се изправи и изтри ръце в роклята си. — Преди нещата да са излезли от контрол, бих искала да ти кажа, че нещата, които се случиха днес, бяха…
Без капчица финес, без никакво предупреждение той пристъпи напред, заметна полата й нагоре и я вдигна в обятията си. Намести краката й около кръста си и подпря задничето й с една ръка.
Слабините им се отъркаха и тя подскочи от ужас. Той я изгаряше с жегата си и щом се взря в очите му, Сорша разбра защо. Той беше бесен. Напрегнат. Измъчен.
Но защо точно измъчен?
— Днес те помислих за мъртва.
— Понеже съм последната принцеса, която ти е останала, мога да разбера потреса ти — тя затаи дъх и зачака опровержението му.
— Когато чух изстрела в горичката, представих си… най-лошото. — Гърдите му се надигаха тежко и той я подпря на стената. Дори с дрехите на гърба си тя усети студа, който нахлуваше през дъските.
— И аз те помислих за мъртъв. — Тя потрепери при спомена за това как тялото му тупна тежко на земята, Аланджей побягна, а Джефри връхлетя с извадена сабя.
— Да. И двамата бяхме на ръба. Никога вече. — Пръстите на Рейнджър се впиха в бедрата й. — Никога вече няма да се страхувам така!
Говореха. Да, те говореха. За съжаление, освен това той се търкаше в нея. Тя се размърда, опита да се отскубне и откри, че триенето само увеличава чувствената възбуда.
— Трябваше да избягаш, когато Джефри беше повален — укори я Рейнджър.
— Пълни глупости. Бях в безопасност близо до теб. — Сърцевината й беше отворена и уязвима, тялото я болеше от копнеж по него. — Ако бях препуснала надолу по пътя, щях да се натъкна на следващата група убийци.