— Бабо…
Гласът на момичето беше страхотен — благороден, чист, звънлив, с лек чуждестранен акцент — като на човек, живял дълго време в Англия и придобил някои от тамошните неприятни навици.
— Ти наистина ли си изпратила този мухльо да ме открие и да се ожени за мен? — Тя посочи към вратата, откъдето се чуваше боботенето на ниски мъжки гласове.
— Звучиш като принцеса Сорша — студено и ясно заяви кралица Клаудия. — Допусна само една грешка. Сорша никога не би нахълтала в тронната зала, за да ми говори по такъв начин.
— Щеше, ако беше преживяла ада, през който минах. — Жената свали шапката си.
Косата й имаше същия цвят като на кралица Клаудия навремето. За миг старата жена се отнесе в миналото:
„Скъпа, косата ти… Трябва да те нарисувам в голото ти великолепие, а косата ти да се стели на вълни по гърдите ти. Тя има цвета на заревото…“
Болката впи зъби в раменете й, връщайки я към настоящето.
Точно сега ли намери старото тяло да й изневери.
Тя си пое дълбоко дъх и зачака пристъпът да отмине, като не спираше да се взира в яростното лице на момичето. Най-накрая успя бавно да се изправи на крака. Страните на девойката бяха напукани от студа, сините й очи гледаха гневно, а изражението й беше на жена, преживяла много битки — от които някои дори спечелени.
Това не беше внучката, чието завръщане кралица Клаудия очакваше.
Но определено беше Сорша.
Слава богу. Слава богу.
— Да, този мухльо изпратих да те доведе. — Кралица Клаудия с нищо не показваше ликуването си. През това време Рейнджър влезе вътре и изстена:
— Вече?
Погледът на старата кралица го обходи с мълниеносна бързина. Да, Рейнджър беше.
— Изпратих един кралски мухльо. Съжалявам, но нямах под ръка нещо по-добро.
— Очевидно. — Сорша свали ръкавиците и пелерината си, и ги хвърли на една масичка встрани.
Кралица Клаудия не очакваше, че ще се зарадва на внучката си. Сорша открай време си беше боязлива и малодушна. Сега обаче момичето изглеждаше готово да се пребори с триста дяволи, ако се налага.
— Хайде, ела да ме поздравиш както си му е редът.
Сорша изкачи стъпалата до кралица Клаудия, целуна я по набръчканите бузи и й предложи ръката си.
— Поръчах подкрепления в дневната на горния етаж. — Рейнджър стоеше с ръце, сключени зад гърба, и гледаше как двете жени слизат по стъпалата.
— Не ставай смешен. Не виждаш ли, че баба не може да изкачи стълбите до горния етаж?
Рейнджър погледна Сорша така, сякаш искаше да я удари.
Не, не!
Това не беше гняв, а глад.
Възхитително.
— Рейнджър винаги си е бил лигльо от благородно семейство. — Кралица Клаудия му отправи зъбатата си усмивка. — Хайде, кажи ми, какво е направил сега?
— Ожени се за мен. — Сорша го изгледа яростно. — А аз искам анулиране на брака.
24
Пролетта в Бомонтен дойде с прилив на цветове. Цветята цъфнаха, птичките запяха, посевите подадоха зелени стъбла от земята, а на широките маси в тронната зала бяха разгънати карти, по които Рейнджър и съветниците му обсъждаха стратегията за навлизане в Ришарт. Сорша с удоволствие се измъкна от дискусията и от придворните си дами в градината досами стените на замъка. Там можеше да поседи на спокойствие, без да чува за „кавалерията“, „тактиката“ или „топовете“. Беше й втръснало от повтарянето на думите „дипломат“, „дълг“ и най-вече от фразата „Принцесата бременна ли е?“
Вървеше по пътеките, които познаваше от детинство, дишаше въздуха, наситен с познати ухания, и се надяваше, че Рейнджър е забравил любимото й убежище. В противен случай той скоро щеше да се пръкне. Все правеше така, настояваше тя да стои до него по време на обсъжданията, докато начетените икономисти му обясняваха механизма на държавната хазна, и особено докато обикновените хора идваха да ги поздравят или да подирят справедливост. Разчиташе на нея да му казва истината и държеше тя да се учи успоредно с него, за да управлява страната в случай на евентуалната му гибел.
Смърт по време на война. Ако Рейнджър не се завърнеше, тя трябваше да знае какво е да си кралица.
Подобна мисъл би трябвало да й доставя удоволствие — тя ненавиждаше съпруга си и за ужас и удивление на придворните не криеше своето презрение. Същевременно при представата за самотната му гибел на бойното поле в битка за Ришарт… сърцето й примираше. Не беше честно да изпитва такива чувства към него, защото той я искаше единствено заради три неща: страната й, тялото й и детето, което тя щеше да зачене от него в утробата си.