В края на краищата ясно беше заявил, че трябва да се ожени за някоя от изгубените принцеси, а единствено тя беше останала на разположение. Думите му отекваха в съзнанието й. Всяка нощ Рейнджър я караше да разбере, че не я обича. Всяка нощ той…
— Ваше височество!
Тя се престори, че не чува гласа, който я вика, и продължи нататък по настланата с чакъл алея.
— Ваше височество, моля ви, бих желал да разговаряме, а не мога да ви настигна.
Марлон. Разбира се. Другарят на Рейнджър от тъмницата; един от мъжете, които се бяха озовали там с него — и единственият, който беше излязъл жив.
Сорша се направи на изненадана.
— Марлон! Колко се радвам да те видя. Прекрасен ден за разходка, нали?
— За някои разходка, за други — куцукане.
Тя потрепери.
— Шегичка. Трябва да се засмееш. — Марлон не беше загинал в тъмницата, но бе платил цената за свободата на Рейнджър. Тя се изразяваше в двете му патерици; краката му бяха буквално потрошени и непрестанната болка беше издълбала дълбоки бръчки по лицето му. Но той понасяше страданието си с достойнство и беше един от най-ярките умове в правителството.
Обаче Сорша се чувстваше неудобно в негово присъствие. Не заради недъга му, а защото той не криеше дълбокото си възхищение към Рейнджър, и защото неведнъж и дваж беше намекнал, че на драго сърце ще я осведоми за празнотите в липсващите години от живота на Рейнджър.
Не искаше нищо да чува. Не искаше да смекчава остротата на своята язвителност към кралския си съпруг.
— Нали можем да поседнем? — попита Марлон. — Ето там. Ако не се лъжа, веднъж чух Рейнджър да казва, че това е едно от любимите ви места в палата.
— Той помни всичко — раздразнено отвърна тя.
— Поставил си е за цел да запомни всичко, свързано с вас. — Марлон я улови за ръката.
Двамата бавно отидоха до пейката точно под стената на замъка. От мястото се разкриваше прекрасен изглед към долината. Виждаше се селцето Проспера, сгушено в основата на хълма. Къщичките му приличаха на картинка от детска книжка. По-нататък фермерите оряха нивите си. Оттук изглеждаха с размерите на мравки! А отвъд нивите цялото царство беше поруменяло от радост, че пролетта най-сетне е дошла.
— Ах. — Марлон се отпусна на пейката. — Виждам защо тук ви харесва тъй много, но не виждам защо така ненавиждате Рейнджър.
Я не се меси, където не ти е работа.
Без значение колко й се щеше да му се сопне, недъгът му я принуждаваше да проявява учтивост.
— Това е привилегия на всяка съпруга.
— Но ако разберете какво е преживял в тъмницата…
— И дума не искам да чуя за тъмницата.
Марлон пренебрегна възражението й.
— Какво ли не изтърпя там. Постъпи така, че аз… аз го презрях.
— Не съм изненадана. — Сорша се засмя горчиво. Обаче беше изненадана, че Марлон си го признава.
— Там му се случиха такива неща, че аз… плаках от мъка за него.
— Не ме интересува — пламенно извика тя.
Марлон продължи, все едно не я беше чул.
— Накрая той направи така, че аз… започнах да го боготворя.
— Категорично заявих, че не желая да слушам за никаква тъмница. Защо упорстваш?
— Защото не мога да стоя и да гледам как му причинявате същата болка… каквато му причиняваха там.
— Аз ли му причинявам болка? Друг път. — Всяка нощ Рейнджър измъчваше тялото й с томителните си целувки. Всяка нощ тя се стараеше да остане вярна към себе си и всяка нощ той сломяваше съпротивата й, а после я довеждаше до върха. Правеше го нарочно и без значение колко се бореше, накрая Рейнджър винаги побеждаваше. През сълзи тя ставаше свидетел на поредния му триумф. Проклета да е, ако почне да изпитва състрадание към него.
Но не можеше да признае това на Марлон. Не можеш да го сподели с никого, ето защо сви презрително устни и се изправи.
— Нямам намерение да те слушам. Ще изпратя някого да ти помогне да се прибереш в двореца, а аз ще продължа самотните си скитания.
— Нима съзнателно ще избягате от човек, който не може да ви догони да ви накара да го изслушате?
Тя спря.
— Ненужна жестокост за жена, която има славата на най-изтънчена и нежна принцеса.
Марлон знаеше как да маневрира, но Сорша се беше настроила твърдо против него, макар че се върна обратно.
— Говори тогава, но ако обичаш, не се увличай. Задълженията изяждат часовете ми и почти не ми остава време да се разходя в градината… сама.
Марлон стоически започна отначало.
— Не знам какво ви е разказвал принц Рейнджър за периода на пленничеството си.
— Той не говори по този въпрос. — А и тя не го разпитваше.
— Защото го е срам.
Сега интересът й беше събуден.