— Той беше суетен и празноглав младеж, който рискува родината си и своите другари заради една жена.
Сорша зачовърка в паметта си и изнамери забравената клюка.
— Графиня Дюбел.
Марлон кимна.
— Прелестната Жулиен, най-коварното творение на дявола. Тя го предаде — него и всичките му приятели. Смееше се, когато го вкара в капана.
Сорша си спомни жената. Толкова красива, грациозна и чувствена, че в нейно присъствие тя се чувстваше като недодялано селянче.
— В затвора — продължи Марлон — веднъж годишно на Рейнджър му нанасяха побой.
— Белезите. — Тя преглътна и си припомни допира до грапавата кожа. — Те са… брутални — изхълца тя, после изтърси изведнъж: — И не са го научили на друго, освен на бруталност.
— Нима ви е удрял? — Гласът на Марлон надали можеше да изрази повече учудване.
— Не. — Не дължеше обяснение на Марлон. Всяка нощ преживяваше поредното унижение. Никога нямаше да разкаже никому подробностите.
Марлон я погледна изпитателно и въздъхна.
— Нещо му стана в оная тъмница. Така и не разбрах какво, но нека ви разкажа фактите. Рейнджър имаше петима приятели — Цезар, Хектор, Емилио, Хардуин и мен. Ние отраснахме редом с него и бяхме обучавани винаги да го пазим и да бдим за неговата сигурност. С течение на годините свикнахме да го придружаваме на пътуванията му и при… — Той се поколеба.
— … любовните му приключенийца — заяви Сорша.
Марлон кимна в знак на съгласие.
— Когато стражите на граф Дюбел заловиха Негово височество, ние не се дадохме без бой. Хардуин и Емилио бяха убити. Които оцеляхме, ни повлякоха по улиците за назидание и ни хвърлиха в тъмница. Самият Рейнджър беше настанен в една мъничка килия. Останалите бяхме заедно. Но преди да ни затворят, граф Дюбел окова Рейнджър и го преби с пръчка. Накара ни да гледаме. Побоят беше нечовешки жесток, но Негово височество не издаде и звук. Ние бяхме ужасени. Бяхме горди. — Ръцете на Марлон затрепериха и той се хвана с все сили за пейката. — После дойде и нашият ред. Граф Дюбел каза, че това ни е наказанието, задето не сме подкрепили претенциите му към трона на Ришарт. Щом приключи и с нас, се оплака, че ръката му е отмаляла.
Сорша знаеше, че Дюбел е подлец. Неведнъж този човек се бе опитвал да я убие. Но да се оплаква, че се е уморил да бие четирима беззащитни мъже — това беше върхът на жестокостта и сарказма.
— През първата година не проумявахме какво се е случило. Чакахме спасение. Мислехме, че можем да апелираме към човещината на стражите и те ще ни помогнат да избягаме. Принц Рейнджър, като техен суверен, им заповяда да ни пуснат. — Марлон се засмя на своята собствена наивност. — Но у стражите нямаше и капка човещина. Те обичаха да живеят сред мрака на ада. Обичаха издевателствата и жестокостите. Не даваха пет пари дали сме гладни или жадни. За тях болестите и смъртта бяха ежедневие, нищо особено. Хектор първи осъзна, че няма надежда. Когато след една година ни изведоха от килиите, за да ни пребият, него го нямаше. Треската го беше отнесла.
— Бил е твой другар. — Сърцето й кървеше за мъката на Марлон. И за болката на Рейнджър.
— Да. През втората година намерихме начин да общуваме с Негово височество чрез почукване по решетката. Не разговаряхме за подобни неща, но аз всеки ден отчаяно исках при мама. Толкова ме беше страх от наближаващите побои. Вече не бях човешко същество. Но все едно колко се съпротивлявах срещу хода на времето, омразният ден идваше. Стражите мятаха одеяла върху главите ни и ни извличаха от килията. Докато го смазваха от бой, Негово височество викаше от болка, но никога не молеше. Нито пък Цезар. Нито пък аз. После ни хвърляха в килиите за още една година.
Сорша не можеше да си го представи. Не смееше.
— После започнахме да копаем. Цезар беше открил някаква тънка цепнатина в пода. Тъмницата се намираше в най-дълбоките подземия на замъка, който пък беше построен върху скала. Никой никога не беше успявал да избяга, но това не ни беше известно. Работата беше къртовска, но отначало изпитвахме облекчение, че можем да помогнем с нещичко на нашия принц. Плъховете ни изпоядоха, но и ние се чувствахме щастливци, ако успеехме да изпоядем някой плъх. Но копаенето ни отне много време. Гребяхме с лъжици. Гребяхме с пръсти. — Марлон й показа ръцете си. Средните му пръсти нямаха нокти. — А през цялото време принцът беше сам. Нямаше представа с какво сме се заели. Нямаше надежда. Дойде време за поредния побой на граф Дюбел.
— Той отново ли се оплака, че му е отмаляла ръката?
— След първата година мен и Цезар ни поеха стражите. Не бяхме достатъчно важни, та Дюбел да се хаби заради нас. Той обаче продължаваше да бие Рейнджър. Обичаше да бие Рейнджър. — Марлон започна да шава, обзет от чувство на неловкост. Главата му клюмна унило. — Последната година… — Марлон си пое дълбоко дъх — Рейнджър… Рейнджър… не можеше… не успя да се сдържи…