— Не е могъл да се сдържи… — Сорша разбра. — Помолил е Дюбел да спре.
— Бяха изминали седем години. Той съществуваше самичък в мрака. Килията му беше много малка — почти колкото ковчег. Не си бе продумал с някого.
Ужасът я притисна като олово. Как щеше да постъпи тя, ако бе прекарала седем години сама в мрака, с обещанието бъдещето да й донесе единствено болка?
— Щях да се пречупя много по-рано — прошепна тя.
Марлон кимна.
— Това, с което трябва да сте наясно, е, че граф Дюбел го послуша. Насърчи го. Накара го да признае пред нас страховете си. Ние беряхме срам заради него. Чувствахме, че сме били верни на принц, който не е заслужавал лоялност. Завърнахме се в килиите си. Още копаехме, но макар че не си го признавахме, сега го правехме заради нашето собствено спасение. — Марлон затвори очи, но една сълза се стече по бузата му.
Болеше го. Болеше го, но той търпеше страданията си, за да разкаже историята на своя принц. Беше прекарал живота си в служба на Рейнджър. Беше пожертвал своето здраве за него, а сега жертваше и гордостта си.
Сорша не искаше да слуша. Не искаше да чувства болката на Марлон или да вниква в болката на Рейнджър, защото не желаеше да се откаже от своето огорчение.
Но как да не слуша, когато Марлон говореше с такава мъка?
— С Цезар копахме с всички сили, докато до нас не започна да достига свеж повей. Знаехме, че сме близо до успеха. Не знаехме накъде води проходът, но това беше маловажно. За пръв път от седем години имахме надежда. — Марлон се взря право в очите й с такава решимост, че Сорша не можа да отмести поглед. — Само че нашият принц беше спрял да отговаря на почукванията. Не беше мъртъв. Знаехме го. Не бяхме видели да изнасят трупа му. Обаче той не отговаряше и ние се бояхме, че се е… побъркал. В мрака се беше случило нещо, защото когато на следващата година стражите метнаха одеяло върху Негово височество и го повлякоха навън, той се държеше различно. Не се съпротивляваше. Страхът му беше изчезнал.
Прозрението й показваше, че познава Рейнджър по-добре, отколкото й се иска.
— Когато е молил за пощада, се е случило най-лошото.
— Точно така. Негово височество беше стигнал дъното. — Лицето на Марлон се сгърчи от тъга. — Същия онзи ден граф Дюбел се присмиваше на Рейнджър. Заплашваше го първо с пръчка, после с камшик. Рейнджър не направи нищо, не каза нищо. Просто стоеше и го гледаше. По някое време през изминалата година беше станал крал. Той излъчваше благородство. Граф Дюбел просто издивя. Съдра дрехите от гърба на Негово височество. Съдра кожата от гърба му. Кръвта се лееше навсякъде. Камшикът плющеше по задните му части, по нозете му. С Цезар опъвахме веригите, молехме Дюбел за пощада, после сами се опитахме да го спрем. Стражите мърмореха недоволно — дори и на тях това насилие им идваше в повече. Знаехме, че Рейнджър трябва да се примоли или да заплаче и графът ще спре моментално. Но Рейнджър не продума. — Болката струеше от съществото на Марлон. — Беше в съзнание, очите му бяха отворени, но… просто не го беше грижа.
На Сорша й се догади и притисна ръка към устата си.
— Когато граф Дюбел започна да шиба Рейнджър по гърдите, графинята се намеси. Предложи на мъжа си вода. Предложи му вино. Предложи му се като курва, потопи пръсти в кръвта на Рейнджър, облиза я и се усмихна. Беше отблъскващо, гнусно, ала граф Дюбел я възкачи като животно на каменния под. Докато се съвкупяваше с нея, стражите ни изблъскаха с принца до килиите ни. — Марлон си пое шумно дъх, сякаш тази изповед го беше изтощила.
— Но Рейнджър… не се ли нуждаеше от помощ? — Божичко, защо ли питаше?
— Разбира се. Но стражите се бояха от графа. И вие щяхте да се боите на тяхно място. Когато ни донесоха храна, помолихме ги да ни пуснат да му помогнем. След три дни го домъкнаха при нас; казаха, че е твърде късно, че той умира. — Погледът на Марлон стана студен при спомена за онова мрачно време. — Така беше. Рейнджър не можеше да яде — толкова немощен бе. И да пие не можеше. Но пък говореше. Благодари ни за нашата вярност. Помоли ни да простим младежката суета, която ни беше докарала в този зандан. Помоли ни да не си го спомняме с лошо.
— Имаше ли треска?
— Не. Мислехме… още ми се струва, че той бе решил да умре. Казахме му, че копаем дупката, че малко остава да се измъкнем. Той беше тъй щастлив… — Марлон се усмихна — … за нас! Каза, че сме снели последния товар от плещите му, че няма да се измъчва как гнием в непрогледната тъмница. Помоли ни умно да се възползваме от свободата си. И умря… в прегръдките ми.