— Какво? — Сорша се вцепени от ужас.
— Умря. — Марлон стисна ръката й. — Кълна се, че умря. Предаде Богу дух. Беше тъмно. Смъртта бе до нас. Чувах как водата се стича по стените. Усетих как животът напусна тялото му.
Въздухът беше лош. Бездушните камъни на килията надвисваха отвсякъде. Ничий глас не нарушаваше тишината. Ничия ръка не се протегна, за да превърже раните й, или за да отнеме болката й. За легло й служеха купчина кости от плъхове, а за завивка — дълга ефирна паяжина.
Беше погребана жива.
Но това не я интересуваше. Някъде наблизо се стичаше вода и бавното капене, което някога я докарваше до полуда, сега само допринасяше за безразличието й. Нейният свят се състоеше от самота и печал. Тя умираше и приветстваше края на неутешимостта, скръбта, мъката.
Пръстите й докоснаха костеливата ръка на смъртта…
Сорша потрепери. В съня си е била там. При него.
— Какво се случи?
— Отиде си. Тялото му беше студено. Аз бях в шок. Цезар ридаеше. И изведнъж, като гръм от ясно небе, Рейнджър се сгърчи конвулсивно. Сякаш нещо го беше ударило в гърдите. Сърцето му отново заби. Той пресекливо си пое дъх. И отново се върна при нас. — Марлон стисна кръста на шията си.
— Това бе чудо.
Сорша не желаеше да го повярва. Не и за Рейнджър с неговата страшна воля и нелепата му, отблъскваща убеденост, че може да си осигури любовта й със силата на мъжката си чувственост.
— Завърна се към живота, изпълнен с решимост. Искаше да избяга, да си отмъсти на граф Дюбел за безчинствата в Ришарт, да се ожени и да си народи деца и да живее вечно чрез тях. Помнеше, че му бяхме казали за дупката и ни упъти накъде точно да копаем. Оказа се прав. Ако бяхме запазили първоначалната посока, щяхме да излезем на централната пътека на замъка. Веднага щяха да ни забележат и да ни върнат обратно. Вместо това се озовахме на тясната пътека към отдавна забравената странична врата на крепостта.
Сорша не можеше да повярва.
— Ами стражите? Те не пожелаха ли да погребат Рейнджър?
— Казахме им, че той чезне, но че все още са му останали големи запаси от сила. След като беше преживял побоя, те ни повярваха. Пък и не искаха да имат нищо общо с него. Колкото и странно да звучи, струва ми се, че бяха уплашени. Мислеха, че Рейнджър обладава свръхестествени сили, че Бог го брани с десницата си. — Марлон приведе глава и въздъхна. — И аз мислех така. Волята му беше диамант, оздравяването — удивително. Когато след два дни видяхме бял свят, той изпълзя от дупката и тръгна надолу по възвишението. Когато бягството ни беше разкрито, той пое в друга посока и поведе стражите подире си.
Марлон премълчаваше нещо.
— А вие какво направихте?
— В какъв смисъл?
— Рейнджър е жив и здрав. Цезар го няма. Ти си осакатен. Как е възможно? — Трябваше да научи края на историята. — Какво направихте?
— Той бе нашият принц. Бяхме се усъмнили в него веднъж, нямахме това право втори път. Ето защо привлякохме внимание на стражите и ги отклонихме след нас. Цезар беше убит. Аз бях стъпкан от конете. — Марлон посочи краката си. — Но Рейнджър се измъкна и това бе най-важното. Не съжалявам за нищо, докато седя тук и знам, че той ще отвоюва Ришарт от онзи изверг.
В метоха Сорша я учеха да вярва в благородството. Времето беше заличило у нея тази вяра.
Но сега Марлон й доказваше, че благородството не е изчезнало от лицето на земята.
Рейнджър ли беше вдъхновител на такива възвишени чувства?
Според Марлон отговорът беше „да“. А съпругът й заминаваше на война. Скоро.
— Той ще навлезе в Ришарт — каза тя. — Според нашите източници граф Дюбел е източил хазната. Народът го мрази. В армията цари пълен безпорядък. Победата ни е в кърпа вързана.
— Рейнджър ще оцелее — увери я Марлон. — Не се е отървал от тъмницата, за да умре на бойното поле.
— Сигурна съм, че си прав. — Трябваше да повярва, че Рейнджър няма да загине.
— Но ако аз съм щастлив, то той не е. Рейнджър заслужава нещо повече от успех. Заслужава щастие, което само вие, Ваше височество, можете да му дадете.
У нея се надигна познатото чувство на негодувание.
— Той можеше да бъде най-щастливият мъж на света, но благодарение на своите измами си пропиля късмета.
— Този мъж изкара осем години в тъмница. Другарите му бяха убити. Преследваха го. Умря. Има си причини за своите… действия.
Обяснението на Марлон не я затрогна.
— Пътувахме заедно дни наред. Знаеше коя съм, но въпреки това ме лъжеше като циганин. Аз не съм зъл узурпатор. Не съм някоя лека жена. Живях в манастир, грижех се за градина с билки и търпеливо чаках мига, в който ще мога да се върна у дома. А Рейнджър… ме направи на глупачка. — В този миг Сорша разбра, че вече не му се сърди. Беше наранена от факта, че той приема нейната любов, но не й дава нищо в замяна, освен нежност и главозамайваща страст.