— Нищо подобно няма да направиш. — Ръцете на Рейнджър се свиха в юмруци. Никога не би ударил жена, определено не и старица, но ако някога се поддадеше на изкушението, баба й щеше да е първата му боксова круша. — Сорша е моя. И винаги ще бъде моя. Излъгах я, защото исках да съм сигурен, че ще ми дадеш армия, но ще й се извиня, защото…
— Защо? — Бабата се приведе напред.
Защото я обичаше.
Обичаше я, но й беше причинил само мъка. Беше я лишил от човешкото й достойнство точно както граф Дюбел го беше лишил от неговото.
Защо му беше отнело толкова време да го проумее?
— Рейнджър! — задъхано извика Марлон от прага. При това прекъсване бабата изстена като стара кранта и се подпря изтощено на масата.
Марлон се облягаше тежко на патериците си. Пребледнялото му лице беше набраздено от струйки пот. Подире му се точеше върволица от стражи и сановници.
— За Бога, Рейнджър, бързо!
— Какво има? — Рейнджър скочи и му се притече на помощ.
— Отвлякоха я! Хората на граф Дюбел!
Баба й стисна ръката си, сякаш превита надве от силна болка.
— Отвлякоха принцесата. Граф Дюбел е оставил това искане за откуп. — Марлон пипкаво прерови джоба си и измъкна лист хартия, пронизан с нож. — Определил е дата и час, в които да дойдеш да си я прибереш.
Рейнджър грабна листа и прочете съобщението.
— След две седмици, недалеч от замъка, където бяхме затворници, Ваше височество — рече Марлон. — Той иска вас.
— Мен може и да ме убие. — Рейнджър захвърли писмото и закрачи към вратата. — Обаче Сорша няма да е още дълго в ръцете му.
26
След две седмици неколцина мъже, облечени в черно, се плъзнаха в сумрака на притихналата гора, търсейки мястото, където трябваше да се разиграе утрешната драма. Заедно с тях яздеше и един конник, който извика тихичко, без да слиза от седлото си:
— Ваше височество, намериха го. — Рейнджър разбра какво значи тонът на Марлон и сърцето му се сви. Той последва другаря си до едно място с изглед към ливада, обрасла в треви, които се полюшваха на вятъра.
В светлината на полумесеца Рейнджър видя капана, който му беше заложил граф Дюбел.
— Ад — рече той и това беше по-скоро описание, отколкото ругатня.
— Може би има друг начин. Да облечем някой, който прилича на теб…
— Не. — Рейнджър сам щеше да спечели тази битка.
— Можем да издебнем, когато довеждат тук Нейно височество, и да я спасим преди…
— Не. — Рейнджър прекрасно разбираше тревогата на Марлон. — Този път няма да те предам.
— Вярвам ти. — Гласът на Марлон бе пропит от искреност.
— И аз на теб. Ето какво ще направим. — Когато даде указанията и Марлон отиде да ги предаде на мъжете, Рейнджър отново погледна капана.
Разбира се. Така трябваше да бъде.
Единственото нещо, пред което не смееше да се изправи.
Но се налагаше. Заради неговия народ. Заради Сорша.
— Ваше височество. — Хюбърт държеше вратата отворена, но много внимаваше да не прекрачи прага на килията. — Дворът отива на лов и моли за вашето присъствие.
— Моли? Нима? — Сорша не се обърна с лице към Хюбърт. Вместо това погледът й не се откъсваше от панорамата, която се откриваше от кулата на замъка. Черните планински върхове пронизваха синьото небе. Злачните зелени гори покриваха възвишенията. Житото скоро щеше да поникне в далечните поля.
— Ришарт е хубава страна — ако не се заглеждаш много.
— Моля ви, Ваше височество, трябва да ви заведа в голямата зала.
— Обаче колкото повече се взирам, толкова повече забелязвам неудачите на граф Дюбел.
— Моля ви, не ме карайте да ви водя насила.
Сорша изобщо не се съмняваше, че Хюбърт не желае проблеми. Той служеше в стражата още при управлението на стария крал, бащата на Рейнджър. Въпреки това тя продължи:
— Зад крепостните стени в покривите на кухнята и обора зеят дупки. Билковата градина е потънала в буренаци. Пътеките не са почистени.
— Ваше височество, моля ви.
Сорша се обърна към Хюбърт:
— Някога хубавият замък сега е западнал. Слугите ходят с превити гърбове и сломен дух. Всички ненавиждат графа.
— Шшт! — Хюбърт се огледа разтревожено. Граф Дюбел все по него й изпращаше посланията си и Сорша чудесно знаеше защо. На Хюбърт можеше да се разчита, той спазваше педантично повелите на графа и беше планирал дръзкото похищение в сърцето на Бомонтен. Беше възрастен, посивял, обръгнал в битките и знаеше докъде се простират възможностите му.
— Защо не въстанете срещу него? — попита Сорша. — Ако всички в замъка обедините сили…
Хюбърт снижи глас.
— Не можем. Аз не мога. Знаете ли защо съм началник на стражата?