Тя поклати глава.
— Другите войници… някои от тях загинаха в бой за своя крал. — Хюбърт се огледа зад себе си и пристъпи в стаята. — Някои от тях загинаха, докато граф Дюбел си играеше на война. Година след година, война след война… Миналата година някои от нас решиха да се вдигнат на бунт. Поискаха да се присъединя към тях, но аз си имам майка, която е стара. И две дъщери, които са малки. Не мога да рискувам…
— Знам — нежно изрече Сорша. Наистина знаеше. Всяка нощ беше лежала будна, очаквайки някой мъж да нахлуе в стаичката и да я поведе в мрака. Всеки ден се ослушваше за стъпки в коридора и й прималяваше от страх, когато някой спреше пред вратата й. Но нищо не й се бе случило… засега. Ледено предчувствие стягаше гърдите й.
— Когато опитът за бунт пропадна, същите онези стражи изчезнаха… в тъмницата. — Хюбърт навлажни с език устните си. — Мрачен и дълбок е тукашният зандан. Граф Дюбел е прочут с мъченията, на които подлага пленниците си. С побоищата си. Понякога слиза долу, за да се увери лично в изпълнението на своите нареждания. Понякога графинята го придружава, а когато се завърне, очите й… лъщят като чисто нови монети. Всеки няколко месеца на кръстопътищата някоя нова глава е набита на кол. Мъча се да не гледам, но понякога не успявам да се стърпя, понякога разпознавам лицето, или поне изражението.
— Ужас.
— Не. Облекчение. Всеки от тях е искал да умре. — Хюбърт зашепна напрегнато: — Какво трябва да сториш на здрав, силен мъж, та да го накараш да приветства смъртта?
Сорша потрепери. И с Рейнджър ли се беше случило така?
— Моля ви, Ваше височество, умолявам ви, елате с мен. В противен случай ще се наложи да употребя сила.
— Разбира се, че ще дойда с теб. — Тя се усмихна на якия страж. — Не искаме да им доставим удоволствието да гледат как ме влачиш насила, нали?
— Не още — измърмори той.
— Какво?
Хюбърт се прокашля и безпомощно разпери ръце.
— Трябва да завържа китките ви.
— Нима великият граф Дюбел го е страх от една нищо и никаква принцеса? — Думите бяха изречени кротко, но вътре тя вреше и кипеше от гняв.
— Трябва да завържа китките ви — повтори Хюбърт. — Моля.
Стражът изглеждаше толкова жалък, че тя протегна ръце без нататъшни възражения.
Хюбърт извади въжето от пояса си и я завърза.
— Носят се слухове, че принц Рейнджър е избягал от тъмницата — сподавено прошепна той. — Вярно ли е?
— Разбира се, че е вярно. Знаеш, че граф Дюбел не би го освободил за нищо на света.
Хюбърт си пое дълбоко дъх и на устните му затрептя лека усмивка.
— Тогава има надежда.
— Винаги има надежда.
— Не. Не и за дълго. — Той се отдръпна. — Много ли е стегнато?
— Добре е. — Всъщност въжето беше толкова хлабаво, че едва се държеше на пръстите й. Без съмнение Хюбърт беше наясно с това.
Той я предвождаше по стръмното вито стълбище, казваше й къде да внимава за изкъртени дъски; подхващаше я, когато тя залиташе. Сорша вървеше към незнайна, мрачна съдба, но беше почти радостна, че дългото чакане най-сетне е приключило.
От високата арка наблизо се чуха високи гласове и пронизителен смях.
— Закусват — обясни й Хюбърт.
— Малко е късно за лов — беше коментарът й.
Стражът сви рамене, хвана я под мишница и я помъкна в голямата зала.
Помещението, в което граф и графиня Дюбел се хранеха, блестеше с пламъка на хиляди свещи. Златните отблясъци бяха навсякъде: по чиниите, гоблените, бижутата, дори по везмата върху униформите на прислужниците. Но под благоуханието на скъпите парфюми във въздуха тегнеше лоша, натрапчива миризма; лъх на развалени зъби, на гъмжащи от плъхове стени, на упадъчна амбиция.
Графът и графинята също блестяха — тънките пръсти на Жулиен се прегъваха под тежестта на разкошни пръстени. Графът носеше златна верижка с натруфен медальон и огромен сапфир, в който сякаш гореше жив огън. Двойката определено имаше произход и външност, достойни за кралски особи, но и от тях струеше скрита развала.
Аристокрацията на Ришарт не се бе присъединила към тях след преврата и те бяха принудени да се задоволят с хора от съмнителен произход, раздути амбиции и — според баба й последното бе абсолютно непростимо — лоши обноски. Графът и графинята бяха паднали до нивото на своите поддръжници.
Сорша влезе.
— Ето я и нея! — извика през смях графинята. — Нашето малко жертвоприношение. — Жулиен се кикотеше като ученичка, която се наслаждава на някое непозволено удоволствие.
Не толкова думите, колкото начинът на изричането им накара сърцето на Сорша да се вледени от ужас.
Това нямаше да бъде обикновен лов. Тук се кроеше нещо. Нещо страшно.