Граф Дюбел я зърна, махна й да се приближи и я повика:
— Принцесо, вярвам, че престоят тук ви е харесал.
— Не е както съм свикнала — тя вдигна красноречиво вързаните си ръце. По-добре да се прави на безразлична, отколкото да предизвика подозрението, че възлите не са здраво затегнати.
— Това е нужно. За вашата сигурност. — При последвалия смях граф Дюбел отправи многозначителна усмивка към пируващите гости. — Нали разбирате, ще ходим на лов… за принц.
О, боже. О, боже.
Сърцето й задумка в гърдите. Тя едва успя да си поеме дъх.
— И каква ще е моята роля?
— Не се ли досещате, Ваше височество? — Усмивката му я смрази. — Вие ще бъдете стръвта.
— Рейнджър ще се опита да ме спаси, а вие ще го заловите.
— Считам първия път, когато го плених, за най-върховия миг в живота си. Съдбата рядко дава шанс за… — граф Дюбел сладострастно облиза червените си устни… два върхови момента.
Сорша нямаше да му достави удоволствието да припадне. Нямаше. Но докато руменината се оттичаше от лицето й, тя се огледа наоколо с изострено внимание.
Там. На масата. Онзи мъж. Гледаше я с блеснали очи като невестулка, подушила кръв.
Онази жена. Докато се смееше, острите й зъби се оголваха хищно.
Друг мъж. Гледаше я както ловджийска хрътка — лисицата.
А графинята… тя се облягаше във високия си стол, играеше си със сребърните прибори и се усмихваше щастливо като дете, на което са предложили някакво лакомство. Русата й коса беше вдигната на моден кок. Костюмът за езда от разкошно синьо кадифе гальовно обгръщаше стройните й извивки. Единствено в коварните й сапфирени очи се таеше знанието какво предстои на Сорша. И на Рейнджър, бившия й любовник.
Сорша беше попаднала в бърлога на зверове и нищо от опасностите по пътя към дома — нито подлецът Макларън, нито хитрецът Макмъртри, нито предателят Джефри — нищо не можеше да се сравнява с развалата на тези хора.
— Обичаш ли го този твой принц? — Граф Дюбел се приведе напред и я загледа алчно. — Харесваш ли нашарения му гръб? Аз лично го украсих с белези. Знаеш ли, че съпругът ти се бои от мрака? Аз го превърнах в лигавия пъзльо, който е днес.
— Ако принц Рейнджър е пъзльо, тогава защо сте уверен, че ще налапа въдицата и ще тръгне да ме спасява? — високо и ясно попита Сорша.
Хюбърт я улови под мишницата и за малко не я повали на пода.
— Идвай! — грубо подвикна той.
— Къде я водите, капитане? — Гласът на граф Дюбел изплющя като камшик.
— В конюшните, Ваше превъзходителство. Дамата ще чака там до второ нареждане.
Голямото мнозинство от мъжете започнаха да щракат с пръсти и да подвикват:
— Хей, Едигио, дамата ще те чака там. Какво ще й наредиш, ха-ха-ха! Сочен залък е тя! Хубаво ще си подложиш!
— Удоволствието му от добрата храна ще бъде споделено. — Жулиен пламна цялата и ръката й се сключи яростно около чашата с вино. — Тогава ще видим каква хубостница е тая.
Сорша хвърли поглед на помещението. Красиви мъже. Зашеметяващи жени. Празни погледи. Похотливи усмивки.
Погледна граф Дюбел. Видя изваяните му черти, атлетичното му тяло, кървясалите му очи, изпълнени с отчаяната нужда да докаже властта си.
Улови погледа на графинята и видя смъртоносната отрова на жена, преминала разцвета на екзотичната си хубост, вехнеща ден след ден в немилостта на годините. В тази земя на беззаконието Жулиен бе готова на всичко, за да възвърне предишното си положение; в това число и да хвърли Сорша на вълците.
Хюбърт отново я блъсна.
— Мърдай! — изръмжа той.
Сорша се затътри, полагайки усилия да не хукне, за да не даде повод на множеството да се втурне в преследването й. Когато излезе от голямата зала, по гръбнака й пробягна тръпка. Хюбърт също си пое глътка въздух, за да се успокои.
— Тая е бясна кучка — измърмори той.
Сега Сорша търчеше, оставяйки омразния двор на граф Дюбел далеч зад гърба си.
— Какви ужасни хора. Тънат в разкош, но не могат да посочат разликата между кралски палат и свинска кочина.
— Съжалявам, Ваше височество. Бих ви помогнал, ако можех. — Хюбърт звучеше окаяно.
— Ти наистина ми помогна. — Сорша го докосна по ръката. — Изведе ме оттам цяла-целеничка. Благодарна съм ти.
— Не знаете какво щяха да ви сторят. — Хюбърт вървеше по-бързо от нея.
— Добих известна представа. Но не се притеснявай. Моят мъж ще дойде да ме спаси.
— Би трябвало. Графът ще го причака…
— Знам, но ти не ме разбра. Рейнджър не е същият човек, който е бил твой принц. Сега няма да допусне и косъм да падне от главата ми. — Сорша не се съмняваше в това. Нямаше значение дали Рейнджър я е измамил, или дали тя го презира, че използва тялото й, за да си осигури наследник. Противно на всякаква логика или надежда, тя знаеше, че Рейнджър ще я спаси. Това и каза на стража.