— Знам, ваше височество — отговори Хюбърт, но неговият безрадостен тон бе в противовес с думите му.
Конюшнята бе човешки кошер с конярите, които се лутаха насам-натам и оседлаваха конете. Във въздуха се носеха прашинки и проклятия. Сорша предполагаше, че ще й подберат такъв екипаж, че да осмеят ранга й.
Оказа се права. Грубо скованата каруца приличаше на талигите, които извозваха френските аристократи до гилотината. Конят, който я теглеше, имаше огромни копита, яки крака и неравна походка — с две думи, стара кранта.
Заобиколиха я деветима мечоносци в пищни костюми, на чиито ръкави беше избродиран гербът на фамилията Дюбел. Двама от мъжете бяха по-възрастни, по-опитни, но останалите седем бяха млади и горди; непрекъснато се пъчеха с мечовете и я гледаха с едва прикрито презрение.
— Господа — поздрави ги тя.
Те не й обърнаха внимание. Ловецът не разговаря с лисицата.
Сорша погали главата на крантата и се обърна към Хюбърт:
— Изненадана съм, че не са ми дали бивол.
— Биволите са твърде бавни, а вие трябва да стигнете навреме до…
— Хюбърт, самозабравяш се! — озъби се един от мечоносците. Той имаше аристократичен акцент, модна прическа и надменна усмивка.
Обаче Хюбърт беше с по-висок чин и на свой ред му се сопна:
— Ти какво си въобразяваш, че ще направи пленницата, господинчо? Че ще избяга и ще нанесе поражение на граф Дюбел? Тя е само една мършава женска. Струва ми се, че ние десетимата успешно можем да се справим с нея.
Двамата възрастни стражи се засмяха.
— Наистина си нагъл, господинчо.
Младежът положи ръка върху дръжката на меча си. Другарите му последваха примера му Хюбърт продължи:
— Докато аз съм командир на стражата…
— Как ти е името? — Сорша вложи в гласа си цялото високомерие на баба си.
Младежът подскочи. Сведе поглед към нея, сякаш я виждаше за пръв път, и очевидно загуби самоувереността си под пронизващия й взор.
— Батист. Батист Шапел, син на граф д’Обер.
— Ти никога няма да станеш командир на стражата. Когато принц Рейнджър чуе за неуважението, което си проявил към водача си, ще те изпрати на баща ти с порицание, че е отгледал такъв сополанко.
Пламнал от унижение, Батист се оправда:
— Принц Рейнджър няма думата.
— Ще я има.
— Ще бъде мъртвец — упорстваше Батист.
— Готов ли си да се обзаложиш? — попита Сорша. — Защото аз съм готова.
Младежите се спогледаха и за пръв път самоувереността им се пропука.
— Преди годината да е изтекла, принц Рейнджър ще бъде провъзгласен за крал на Ришарт в катедралата Белагранде. Аз ще бъда провъзгласена за кралица на Бомонтен в катедралата Бовал. Ние сме женени, така че… — Сорша се усмихна, — … направихте ужасна грешка, глупави млади момко.
Хюбърт сподави ахването си. Нейната арогантност го беше уплашила. Но Сорша добре познаваше типа мъже като Батист: нахакани, невежи, колебливи.
— Принц Рейнджър няма шансове. — Обаче гласът на Батист издаваше притеснение.
— Принц Рейнджър е умен, безпощаден и има бомонтенската войска на свое разположение.
— Ама е мекушав и няма да вдигне ръка срещу сънародниците си. — Батист потърси подкрепа от приятелите си.
Младежите кимнаха до един.
— Колцина от старите благородници в Ришарт ще застанат на страната на граф Дюбел? Колцина от селяните ще грабнат оръжието в защита на граф Дюбел? — Сорша се покатери на каруцата, потъна в сламата и опря гръб на ритлите. — На Рейнджър няма да му се наложи да се сражава с тях. Народът на Ришарт ще отвори широко портите за него.
Един от конете започна да рие с копита.
— И т-татко тъй рече, Батист! — изпелтечи един от младежите.
Аха. Братът на Батист. Сорша се обърна към него:
— Планът да ме използват като примка е последното дело на отчаян узурпатор.
— И татко го рече тъй, Батист! — Младежът очевидно започваше да нервничи. Неговият смут се предаде на другарите му и те неловко запристъпваха от крак на крак.
— Добре е да послушате баща си. — Хюбърт взе юздите на крантата. — Мъдър човек е той.
— О, я млъквай! — Батист го изгледа яростно.
— Какъв нрав! — сгълча го Сорша. Цялата страна беше обърната с краката нагоре. Тук имаше нужда от здрава ръка — ръката на Рейнджър, който можеше да премести планини със стоманения си поглед и непоколебимата си решителност.
Каруцата се олюля и затрополи по изровения път. Петима мъже яздеха отпред, петима — отзад. Очевидно бяха предупредени да внимават. Погледът на Сорша постоянно се отплесваше към горите с надеждата, че там някъде може би я чака спасението. Каруцата пое по пътека, която водеше към планината зад двореца. Боровете преплитаха клони, за да осигурят на ездачите хубава шарена сянка. Храсталаците се задираха в колелата на каруцата. Конят се мъчеше по нанагорнището.