Изведнъж й се стори, че вижда… нещо. Изправи се и се огледа зорко. Мъж. Стори й се, че някакъв мъж, облечен в черно, отговори на погледа й.
В далечината се чуха ловджийските рогове, звукът на галопиращи копита и дрезгав смях.
Илюзията се разсея. Там нямаше никого.
— Айде, момче — подкани Хюбърт крантата. — Граф Дюбел иска всичко да е готово, когато пристигне, което ще рече да свършим с изкачването. Той не си пести камшика, а май няма да издържиш на бой с камшик.
За бога, не. На горкото конче само камшик му липсваше. И бездруго си беше достатъчно окаяно.
Сорша обви коленете си с ръце и стисна юмруци. Щеше й се… щеше й се всичко това да свърши. Щеше и се да знае как да помогне на Рейнджър.
Щеше й се да не е била толкова непреклонна с него. Да, беше я измамил. По-точно казано, беше я направил, на глупачка. Той си имаше причини, но ако тя намираше тези причини за безсмислени — е, беше права.
Но когато бе решил да се дегизира, за да осъществи измамата, Рейнджър не я познаваше. Не знаеше, че тя е мека, покорна, с ясно изразено чувство за дълг.
Действително, някои аспекти на поведението й, докато пътуваха през Шотландия, може би го бяха оставили с впечатлението, че тя притежава известна воля.
Но това бе само защото се налагаше да действат находчиво и разумно, за да се измъкнат от клопката на убийците… Добре де, Рейнджър имаше основателни причини да се тревожи за намеренията й относно бъдещето. Пътуването й хареса страшно много. Студът, дъждът, калта, гладът бяха нищо в сравнение с удоволствието от преодолените предизвикателства. Никога не беше разполагала с такава невероятна свобода и никога отново нямаше да се чувства така волна.
Сега тя беше престолонаследницата и беше натоварена с куп отговорности и задължения. С уменията и триковете, които беше усвоила по пътищата на Шотландия, щеше да се покаже достойна кралица.
Отново хвърли бегъл поглед на крайпътния храсталак. Трябваше да бъде нащрек. Всеки миг трябваше да е готова да се притече на помощ на Рейнджър. Защото, Господ да й е на помощ, още го обичаше и ако го убиеха, докато я спасяваше, сърцето й щеше да умре с него.
— Пристигнахме, Ваше височество. — Хюбърт накара коня да спре. — Ако обичате, слезте от каруцата и идете при онова дърво. Батист, помогни на Нейно височество. — Докато свитата на Дюбел минаваше край тях, Хюбърт се разпореждаше бодро, без да проявява и капчица уважение към Сорша.
Батист изпълни нареждането му: подаде ръка на Сорша и я отведе до един здрав бор.
— Стойте тук, а аз ще донеса въжето.
Горичката, където бяха спрели, беше перфектна за засада. В края дърветата бяха скупчени нагъсто, а в дълбочина се разреждаха и разкриваха изглед към долната поляна и към Сорша. Дворът на графа ясно можеше да наблюдава капана, без да бъде забелязан. Стражите бяха опънали между клоните мрежа и одеяло. Когато Рейнджър се покажеше отдолу, те щяха да пуснат мрежата отгоре му и да го повалят на земята. После, докато той се съпротивляваше, щяха да го омотаят в одеялото и по нареждане на граф Дюбел да го хвърлят в тъмницата, откъдето беше избягал, за да гние там навеки.
Без съмнение Рейнджър имаше други планове.
Сорша отново обходи с поглед околността, търсейки помощ, но видя единствено свитата, която се скри на сечището зад дърветата. Чу единствено отровния смях на придворните и неспирното им дрънкане.
Батист се запъти към нея с въжето, ала Жулиен скокна недалеч от тях и го привика. Младежът очевидно се притесни, докато тя прокарваше пръсти по копчетата му. Паникьосаните му погледи към графа явно показваха, че се страхува от неговия гняв. Той вдигна с две ръце въжето, използвайки го като извинение да се оттегли, и тръгна към Сорша. Тогава Рейнджър се появи на поляната.
27
— Ето го! — Граф Дюбел стоеше зад Сорша и дъхът му топлеше врата й. — Твоят красив млад герой. Как мислиш, дали се досеща за примката, която го чака?
— Нямам представа — отвърна тя.
Рейнджър вървеше предпазливо към тях и се оглеждаше на всяка крачка, като че ли очакваше засада.
— Може би не. В лова има правило, според което жертвата никога не поглежда нагоре. Сега ще се уверим, че то е общоизвестна истина. — Граф Дюбел плъзна пръст по рамото й.
Кожата й настръхна при докосването му.
— Но смятам, че даже и възлюбеният ти да се досети, ще влезе в капана заради теб. Той е такъв благороден принц. — Дълбокият, съскащ глас на графа се гавреше със самата идея за благородството като такова. — Доколкото го познавам, вероятно има някакъв недомислен план за спасението ти. Непрекъснато напомням на народа си какъв ужасен водач беше Рейнджър. А в случай че забравят какъв недорасляк беше съпругът ти, наел съм войници и членове на гвардията, които са ми верни както на семействата си.