Значи граф Дюбел умишлено подбираше хора като Хюбърт. Хора с отговорности. Хора, които се поддаваха на заплаха.
— Приближава… още малко… — Нехайно, сякаш не си даваше сметка какво върши, Граф Дюбел започва да целува рамото й.
Обзе я погнуса от смрадливия му дъх.
Рейнджър видя какво прави графа и хукна към тях.
Искаше да му извика да се върне, но знаеше колко безполезно ще бъде.
Граф Дюбел почна да се хили под мустак. Сорша отчаяно се огледа наоколо.
Жулиен стоеше недалеч от тях и поделяше вниманието си между приближаващия Рейнджър и съпруга си, който милваше чужда жена.
Батист беше захвърлил въжето и извадил мускета. И Хюбърт беше с пушка в ръка. Също братът на Батист и останалите членове на стражата.
Кръвта на Сорша се смрази във вените. Тя се помъчи да се отскубне и да се затича надолу по хълма. По-късно си даде сметка, че е действала по инстинкт.
Граф Дюбел я хвана и болезнено изви ръката й. Точно когато Рейнджър застана под мрежата, Едигио извика:
— Сега!
Одеялото и мрежата се спуснаха върху Рейнджър, който започна да се мята неистово.
— Мрази тесните тъмни пространства! — извика граф Дюбел. — Напомнят му за стария дом в моята тъмница.
— Рейнджър, недей, Рейнджър! — Сорша стискаше палци, мъчейки се да му предаде част от силата си по въздуха.
Уви, без полза. Старанията й се оказаха напразни. Налагаше се да направи нещо.
— Това е вечният проблем с нашия принц Рейнджър. Не предлага голямо развлечение, защото се предава толкова лесно. — Граф Дюбел разочаровано сви рамене.
Сорша трябваше да отклони вниманието. Какво беше казала Мадам? Мъжете винаги се заплесваха по… не по секс, по нещо друго…
— Ами добре — въздъхна граф Дюбел. — Застреляйте го и да се приключва.
— Застреляйте го? — Сорша не можеше да скрие изумлението си. — Нали щеше отново да го хвърлиш в тъмницата?
В очите на графа проблеснаха смъртоносни искрици.
— Не и този път, сладурче. Твоят принц ще умре.
Стражите вдигнаха пушки.
Мадам твърдеше, че мъжете си умират за женски тупаник.
Сорша освободи китките си, изкрещя „курва!“ и се нахвърли върху графинята. Сграбчи с две ръце русата коса на Жулиен и я задърпа. Кокът устоя само в първия момент — във втория Сорша с олюляване отстъпи назад, стиснала майсторски изработена перука и придържащите я игли.
Жулиен стоеше разкрита — късата й, тънка косица беше пепелява на цвят. Тя попипа главата си и запищя от болка и гняв.
Сорша изпита мигновено задоволство. Беше успяла. Не гръмна нито една пушка. Всички очи бяха приковани в нея и Жулиен.
Тогава графинята на свой ред се нахвърли върху нея и тежестта й повали Сорша по гръб на земята.
— Кучко, ще те утрепя, да знаеш! — кресна Жулиен и така я зашлеви, че ушите й звъннаха. После Сорша заби лакът в гърдите й.
Жулиен се преви надве, мъчейки се да си поеме дъх.
— Ти предаде Рейнджър! — Сорша я стисна за гушата, повали я, възседна я и я цапардоса. Буйният й гняв беше изненада и за самата нея. — Погаври се с доверието му! Гледаше как го пребиват! Уличница! Предателка!
Жулиен размахваше ръце под нея, удряше я, но гневът на Сорша й даваше предимство. Като в просъница чу как тълпата аплодира и им подвиква насърчения, сякаш присъства на бой на котки.
Не й пукаше. Нищо не можеше да помрачи задоволството й.
Жулиен си го заслужаваше.
В разгара на битката някой сграбчи Сорша за ръцете и я издърпа.
Двама стражи. Сорша се нахвърли и върху тях. Жулиен се изправи на крака и я фрасна право в лицето.
— Помиярка! — Юмрукът й се приготви да удари наново. Граф Дюбел я стисна за китката. Сорша чу нечий умоляващ глас в ухото си:
— Ваше височество, на колене ви се моля…
Това беше Хюбърт, който я удържеше и се мъчеше да я предпази.
Всички около тях, мъже и жени от свитата на узурпатора, се смееха и дюдюкаха. Тънката косица на Жулиен беше оцапана с кал. Петна от трева помрачаваха съвършения й кадифен костюма за езда. Кръв се стичаше от едната й ноздра. Тя се задъхваше от яростни ридания. Сълзите образуваха вадички през калта по лицето й.
Приличаше на някоя мръсна повлекана и Сорша бе доволна. Доволна, горда и вбесена. Реши, че вероятно не изглежда по-добре от графинята, но не даваше пукната пара. Време беше някой да даде на Жулиен урок и Сорша се радваше, че тя е била този някой.