Не биваше да забравя — не биваше — че Дюбел е убил баща му, хвърлил е в затвора приятелите му, съсипал е страната му. Графът беше отвлякъл съпругата му и ако му се отдадеше възможност, щеше да я пребие, изнасили и убие. Всички зависеше от днешната му победа. Трябваше да се съсредоточи върху едно нещо — да надвие Едигио Дюбел. Нищо друго нямаше значение.
Двамата мъже отидоха в средата на сечището.
Граф Дюбел погледна новия млад командир на стражата.
— Батист, знаеш какви са задълженията ти.
Младежът не можеше да откъсне поглед от тялото на Хюбърт, от Сорша, която се беше превила над него, от кръвта по ръцете й, от сълзите в очите й.
— Знам наистина — кимна той, разкопча ножницата си с меча и я остави на земята.
— Да не си се побъркал? — изсъска му графът.
— Не, милорд. Напълно съм с разума си. — Младежът говореше с треперлив глас, но ръцете му бяха скръстени пред гърдите, брадичката — гордо вдигната, а погледът — суров. — Не трябваше да убивате Хюбърт, милорд. Татко казва, че той е… че беше добър човек.
— Татко — презрително се засмя Дюбел. — Ти на кого дължиш лоялност?
Рейнджър плъзна поглед към Сорша. Тя бавно се изправи. Тялото на Хюбърт лежеше в нозете й. Тя се втренчи в Батист — твърдо и непреклонно. Батист отговори на нейния поглед и се прокашля.
— Не знам, милорд. Наистина не знам.
Вбесеният граф Дюбел се обърна към друг от младите гвардейци. Ръката на момчето трепереше толкова силно, че то едва успя да разкопчае ножницата, но накрая и неговият меч се озова на земята. Младежите се събраха и се приближиха до Хюбърт. Един свали сетрето му и с него покри лицето на починалия. Вдигнаха тялото и го положиха в каруцата.
— Изглежда твоите стражи вярват, че битката трябва да е честна. — Рейнджър отпусна меча си надолу. Граф Дюбел атакува с бързината на гърмяща змия.
— Твърде лошо! — извика той.
Рейнджър вдигна меча нагоре, но за жалост закъсня. Успя да отрази смъртоносния удар на Дюбел, но острието се заби в рамото му чак до костта.
Графът отскочи назад и прихна.
Болката, присмехът зашлевиха Рейнджър като хвърлена ръкавица. Изведнъж съзнанието му заработи с кристална яснота и всякакъв страх изчезна като изтрит с вълшебна пръчица.
Най-лошото се беше случило. Граф Дюбел беше пролял първата кръв.
Е, и?
Важно беше кой ще пролее последната кръв.
Чу неодобрителните възгласи на тълпата. Без съмнение и граф Дюбел ги чу. Затова Рейнджър изви устни в усмивка.
За една предателска секунда графът отвори широко очи, в която си пролича ужасът му. После ги затвори и се опита да замаскира изблика на страх и неприязън.
Той мразеше Рейнджър и омразата му се простираше отвъд всякакви граници. Мразеше го, задето е оцелял, мразеше го, задето изобщо се е раждал. И се страхуваше от законните му претенции върху трона.
Усмивката на Рейнджър стана по-широка. Неприязън и страх. Насърчителни знаци. Още по-добре беше, че граф Дюбел не може да скрие чувствата си. Това говореше за загуба на контрол.
По ръката на Рейнджър се стичаше кръв. Той усети, че два от пръстите му са изтръпнали и прехвърли меча в другата си ръка.
— Хайде, графе! Докато ти си се упражнявал с меча, аз скитах по света и търсех своята принцеса. И… още нещо. Какво ли беше то? Ах, да, гниех в тъмницата си, а ти ме пребиваше с пръчка.
— Когато свърша с теб, ще гниеш в гроба.
Сорша потрепери при тези безжалостни слова, после потрепери отново, когато без предупреждение мечът му се устреми към Рейнджър.
Но Рейнджър ловко парира удара.
— Прав сте, разбира се — отговори той, ухилен до уши. — En garde е толкова изтъркана фраза.
Сорша трябваше да е доволна, че съпругът й намира сили да се шегува… но й се щеше той да спре с приказките и да се бие. Рейнджър трябваше да победи! Не заради нещастната си страна, заради трона или короната, а защото бушуващите в гърдите й чувства на негодувание се криеше толкова силна любов, че беше почти нетърпима.
Когато мечовете проблеснаха сред шарените сенки, сърцето й се свиваше от ужас и биеше неистово при всеки сблъсък на остриетата. Дишането й се учести, сякаш самата тя участваше в битката.
— Няма да изкараш дълго така — запъхтя се граф Дюбел. — Губиш кръв.
— Вярно — съгласи се Рейнджър и с едно толкова бързо движение, че Сорша едва успя да го проследи с поглед, преодоля защитата на графа и разряза бузата му до устата.
Мъжете започнаха да мърморят, а жените — да хленчат. Когато кожата се раздели и показа зъбите, Жулиен изпищя.
Сорша се засмя, обзета от диво задоволство. Не изпитваше капчица жал към граф Дюбел. Ако можеше, тя би го убила със собствените си ръце заради болката и смъртта, които бе причинил.