— Така. Сега и ти губиш кръв. — Рейнджър държеше меча си в готовност, докато графът изследваше с пръсти пораженията върху челюстта си.
— Ти, безпризорен кралски помияр! — Узурпаторът говореше странно, сякаш не можеше да артикулира думите. — Ти ме обезобрази!
Мечовете звъннаха отново. Този на Рейнджър пак проблесна. Граф Дюбел парира, но и на другата му буза цъфна кърваво цвете. Той се олюля назад.
Рейнджър отново спря и зачака.
— Така. Това сигурно ще ти оправи настроението. Два симетрични среза.
Графът се обърна и погледна съпругата си. При гледката на лицето му — лице на самата смърт — огромните, красиви очи на Жулиен се отвориха широко от ужас. Тя притисна ръце към устата си, обърна се и повърна.
Когато граф Дюбел отново се извърна към Рейнджър, в погледа му се таеше смъртоносна заплаха. Той се нахвърли върху противника си с поредица от толкова бързи удари, че стоманата блестеше от ярост.
Някога Рейнджър може и да е имал подобна сръчност, но е било твърдо отдавна. Оттогава беше скитал по света в търсене на… Сорша.
Обаче мечът му затанцува с този на узурпатора, отвръщайки на предизвикателството.
Някой леко докосна ръката на Сорша.
— Рейнджър вероятно не е толкова добър фехтувач като графа, но показва удивителна способност да го изважда от равновесие — тихо прошепна един топъл женски глас.
Сорша си спомни една от аксиомите на баба си:
— Затворникът опознава страховете на тъмничаря така добре, както тъмничарят — болката на затворника.
— Рейнджър се представя доста добре. — Сорша усети нечие друго докосване. — Не позволява на графа да наложи бърз стил на игра.
— Ето ви нагледен пример за разликата между младостта и опита. Граф Дюбел се поти като свиня, каквато всъщност е.
Гласовете й се струваха смътно познати, но точно сега Сорша не се интересуваше чии са. Не можеше да погледне тези жени. Цялата й концентрация отиваше за Рейнджър. Не можеше да мигне дори. Искаше й се да помогне, но беше само зрител.
Една от жените стисна ръката й.
— Рейнджър няма да загуби, защото се бие за теб.
Това утешение я раздразни. Разсея се за миг и й се прищя да запищи. Не виждаха ли тези жени какво се случва? Не виждаха ли как мечовете проблясват сребристи във въздуха, как слънцето позлатява остриетата им, как кръвта се стича от раната на Рейнджър, как главата на смъртта се е настанила върху раменете на граф Дюбел? Сблъсъкът на стомана изпълни сетивата на Сорша. Не осъзнаваха ли тези жени, че Рейнджър може да умре?
— Той се бие за живота си — рязко отвърна тя.
Втората жена я прегърна и рече утешително:
— Да, разбира се. За живота си, за страната си, за любовта си.
— Любовта ще му даде сили — увери я първата жена.
Той не обичаше Сорша, но ако любовта даваше сили, нейната щеше да стигне и за двама им.
За пръв път от началото на дуела тя си пое дълбоко дъх и прие утехата на двете жени.
А граф Дюбел се развихри още повече.
Рейнджър започваше да се уморява. Гърдите му се надигаха тежко. Той отново и отново вдигаше меча, за да се отбранява.
Граф Дюбел демонстрираше техниката, която бе усъвършенствал през всичките тези години. Докато изтикваше Рейнджър все по-назад, бледите му очи блестяха от злост.
Сорша чу виковете — насърчения за графа да довърши противника си и по-тихи викове за Рейнджър да се държи. Щеше й се да извика на Рейнджър, но устата и беше пресъхнала, а обзелата я болка — твърде мъчителна.
Граф Дюбел изтикваше Рейнджър към края на стръмната скала, която се спукаше към поляната, на която бе устроен капана. Узурпаторът бе задъхан, но се усмихна и каза:
— Ще умреш, където предвидих.
Рейнджър се подхлъзна и падна на коляно. Граф Дюбел приготви меча си за фаталния удар.
И с едно толкова внезапно движение, че на Сорша й секна дъхът, Рейнджър проби защитата на графа и мечът му се заби право в гърдите на противника.
Граф Дюбел се олюля, набучен на меча, с лице, застинало в изражение на изненада.
— Не! — каза му Рейнджър. — Няма! — Той измъкна острието, хвана графа под коленете и го метна от скалата.
28
Рейнджър се изправи с очевидно усилие, обърна се и погледна склона, на който лежеше трупът на узурпатора.
На сечището никой не помръдваше.
Години наред, в мрак и светлина, Рейнджър беше предвкусвал този миг. Беше планирал всяко движение, всеки удар, всяко париране. Беше си мислел, че ще изпитва радостно веселие.
Вместо това изпитваше само задоволство от добре свършената работа. Работа, на която отдавна й бе дошло времето.