Спомни си за тройната сделка, която направи с фалшиви мебели „Чипъндейл“, с картини от Антарес и със стоки-менте от системата Пакрат. Мили Боже, рече си с умиление, и на тримата им одрах кожата само с един удар.
Телефонът иззвъня. Пакър се измъкна от леглото и зашляпа по пода с босите си крака.
Телефонът продължаваше да звъни настойчиво.
— Идвам, де! — рече сърдито Пакър. — Идвам! Стигна до писалището и взе слушалката.
— Обажда се Пикеринг — рече един глас.
— Пикеринг? А, да, радвам се да ви чуя.
— Аз съм човекът, който ви потърси във връзка с марките от Поларис.
— Да, да. Спомням си.
— Дали успяхте да намерите този плик?
— Да, открих го. Съжалявам, но ивицата се оказа само от четири марки. Боя се, че ви бях подвел, че е от пет. Паметта взе нещо да ми изневерява. Човек като остарее…
— Господин Пакър, ще ми продадете ли този плик?
— Да ви го продам ли? Да, разбира се, нали ви бях обещал. Знаете, че съм човек, който държи на думата си. Макар че, искрено казано, сега съжалявам за това.
— Значи, бива си го, така ли?
— Господин Пикеринг, като имате пред вид, че е единственият съществуващ такъв плик…
— Може ли да дойда да го видя?
— Когато пожелаете. В който час ви е удобен.
— Ще го запазите за мен, нали?
— Разбира се — потвърди Пакър. — Пък и освен вас никой друг не знае, че го притежавам.
— А цената?
— Ами, бях ви казал половин милион, но тогава говорехме за ивица от пет марки. След като се оказа само от четири, съм готов да я намаля. С мен е лесно да се спогодите, господин Пикеринг, аз съм разбран човек.
— Виждам — съгласи се Пикеринг с известна горчивина в гласа.
Пожелаха си взаимно лека нощ, след което Пакър се намести в креслото, постави босите си крака върху писалището, размърда пръстите си и започна да ги наблюдава, сякаш ги виждаше за пръв път.
Щеше да продаде на Пикерииг плика с четирите марки за двеста хиляди. Едва след това щеше да разпространи слуха, че е открил плик с пет марки. Щом научеше за това, Пикеринг щеше да му дойде на крака с пяна на уста. Щеше да е ужасен от мисълта, че някой може да закупи ивицата от пет марки, докато неговата е само от четири. Колекционер от породата на Пикеринг не можеше да понесе подобно унижение.
Пакър весело примлясна.
— Ще клъвне — рече си.
Сигурно щеше да успее да смъкне от Пикеринг половин милион за ивицата от пет марки. Разбира се, първо щеше да поиска по-висока цена, за да се получи пазарлък.
Хвърли поглед върху будилника над писалището и видя, че минава десет часът. Отдавна бе пропуснал обичайния си час за лягане.
Размърда отново пръстите на краката си и пак се вгледа в тях. Странна работа, рече си, никак не му се спеше. Не му се лягаше. Бе се съблякъл просто по навик.
Девет часът вечерта не е час за лягане, помисли си той. Спомни си за времената, когато си беше лягал късно след полунощ. А имаше и немалко нощи, припомни си с удоволствие, когато въобще не си беше лягал.
В онези дни човек лесно можеше да си запълва времето. Имаше приятни хора за общуване, вкусна храна и вкусни напитки, които човек търсеше с наслаждение. Днес вече не произвеждаха свестни напитки. Нямаше и добри готвачи. Нямаше и развлечения, достойни да се нарекат такива. Вече нямаше и приятели. Или бяха умрели, или се бяха запилели по света.
Нищо не е вечно, помисли си.
Продължи да мърда пръстите на краката си и да гледа часовника. Започна да изпитва лека и необяснима възбуда.
Тишината в стаята се нарушаваше само от два звука — тиктакането на часовника и тихото шумолене, раздаващо се откъм кошчето със спорите.
Леко се наведе, за да зърне кошчето. Беше на мястото си, изпълнено с внезапно оживяла фантазия.
Някой ден някой щеше да открие откъде бяха дошли спорите, от коя далечна планета от самия ръб на изтъняващата галактика се бяха появили. А може би щеше да бъде в състояние да направи това още сега, стига да предоставеше информацията си на някоя компетентна институция, която на нейна основа да открие произхода на жълтите марки. Въпросните сведения и пликове обаче представляваха търговска тайна и бяха твърде ценни, за да бъдат показани на някого. В момента те бяха надеждно укрити в трезорите на една банка.
Реши, че надарените с разум спори бяха съвършеното средство за пренасяне на поща. Просто ги залепяш на писмо или колет, обясняваш им по един или друг начин къде точно трябва да пристигнат и те ги отнасят там. След като свършат тази работа, спорите замират и се събуждат отново в деня, когато някой или нещо им напомни, че трябва да се заемат с работа.