— Ще ви надживея, я — отвърна сопнато Пакър. — За какво си дошъл?
— А, за нищо конкретно, вуйчо. Просто наминах да те видя и да ти напомня, че обеща да прекараш почивните дни в края на седмицата с нас в Хъдзън. Ан настоя да те подсетя. И децата…
— Не съм забравил — излъга Пакър. Обещанието отдавна бе изхвръкнало от съзнанието му.
— Ако искаш, може аз да те взема. Да кажем днес към три следобед?
— Не, Тони, благодаря. По-добре да взема стратотакси. Не мога да тръгна толкова рано. Имам още много работа.
— Обзалагам се, че е така — отвърна Тони и се запъти към вратата. — Няма да забравиш, нали? — предупреди го на излизане.
— Не, разбира се — отсече Пакър.
— Иначе Ан ще ми се сърди. Тя ще приготви любимите ти манджи.
Пакър изръмжа нещо.
— Вечерята е в седем — рече весело Тони.
— Знам, Тони, знам. Ще дойда навреме.
— Довиждане, вуйчо — рече Тони и изчезна.
Млад мошеник, помисли си Пакър. Какво ли е намислил този път? Постоянно готви някаква голяма работа, а после нищо не излиза и едва свързва двата края. С несигурна походка той се върна при писалището. Сигурно се надява да наследи парите ми, когато умра, помисли си той. Малкото парици, които са ми останали. Ще има да взема. Ще ги похарча всичките до последния цент. Все ще ми стигне времето за това.
Седна и взе едно от писмата. Отвори го с джобното си ножче и изсипа съдържанието му върху едно от малкото незаети кътчета на писалището.
Включи настолната лампа, доближи я до себе си, и се наведе да разгледа марките.
Не е зле, помисли си. Една бе от Ро Геминориум XII. Или от Ро Геминориум XVI? Прекрасен образец на съвременната класика. Личеше си, че в направата са вложени добър вкус и въображение. Печатът бе безупречен, положен върху хартия, изработена с най-голяма техническа прецизност.
Потърси пинсетата си за марки и не я откри. Отвори чекмеджето и напипа остатъци от мише гнездо. След това коленичи до писалището и започна да шари с ръце под него.
Пинсетата я нямаше.
Запъхтян и сърдит, той седна отново в креслото.
Все ги губя, каза си. Това е поне двадесетата пинсета, която не мога да открия. Все се губят някъде, проклетите.
На вратата се позвъни.
— Влизай! — изкрещя разгневеният Пакър.
Малко мишеподобно човече се промъкна през вратата и внимателно я затвори зад себе си. Застана срамежливо пред Пакър, мачкайки притеснено шапката си.
— Вие ли сте господин Пакър, сър?
— Аз съм! — изкрещя Пакър. — Кого очаквахте да откриете тук?
— Господине — започна човечецът, като направи няколко предпазливи стъпки към него, — аз съм Джейсън Пикеринг. Може би сте чувал за мен?
— Пикеринг? — замисли се Пакър. — Пикеринг? Чувал съм за вас, разбира се. Нали вие сте се специализирали по Поларис?
— Точно така — потвърди Пикеринг, примигвайки леко. — За мен е голяма чест, че…
— Съвсем не — рече Пакър, и стисна ръката му. — За мен е чест.
Той се приведе и събори от близкия стол два класьора и три кутии за обувки. Една от тях се отвори и от нея се изсипаха пощенски марки.
— Заповядайте, седнете, господин Пикеринг — рече тържествено Пакър.
Пикеринг, с широко отворени от удивление очи, се намести внимателно в ъгъла на освободения стол.
— Божичко — възкликна той, оглеждайки боклука, изпълнил апартамента. — Много стока сте събрал тук. Вероятно притежавате всичко, което пожелаете.
— Съвсем не — каза Пакър, който отново се намести в креслото си. — Нямам представа какво точно притежавам.
Пикеринг захихика.
— Може би в такъв случай ви очакват някои прекрасни изненади, господине.
— Нищо никога не може да ме изненада — отвърна надменно Пакър.
— Е, на въпроса — каза Пикеринг. — Не искам да злоупотребявам с времето ви. Дали случайно нямате марка Поларис 17 „б“ на плик? Много е рядка, даже и когато не е залепена, а пък въобще не съм чувал някой да я има на плик. Казаха ми да опитам при вас.
— Я да видя — каза Пакър. Отпусна се назад в креслото и започна мислено да прелиства страниците на един каталог. Поларис 17 „б“. Да. Малка марка. Съвсем малка. Яркосиня, с малка морава точица в долния ляв ъгъл. Рисунка с много плетеници.
— Да — отвори очи той. — Май имам една. Струва ми се, че преди няколко години…
Пикеринг, задъхан от вълнение, се наведе към него.
— Искате да кажете, че наистина…
— Сигурен съм, че е някъде тук — Пакър махна с ръка в посока към стаята.
— Ако я намерите, ще ви дам за нея десет хиляди.
— Ако си спомням добре, беше ивица от пет марки каза Пакър. — Изпратена от Поларис VII до Бетелгейц XIII, и беше минала през … не мога да си спомня откъде.