Успях да го успокоя само с помощта на много силни препарати. Когато потъна в сън, измъчен до смърт и аз се повалих на леглото…
Днес се събудих преди него. Седнах до леглото му и чаках да се пробуди. Когато отвори очи и ме погледна, казах:
— Добро утро, господин президент! Как се чувствувате? — Погледът му замръзна и бързо осъзнах, че всеки момент ще загуби съзнание. Тогава промених тона си: — Изслушай ме, синко мой! Слушай ме много внимателно и размисли върху това, което ще ти обясня.
Говорех тихо, но спокойно и решително. Погледът му стана ясен и разумен. Мисля, че от рождението си диктаторът не е гледал така света…
— Мати… — може би за пръв път назовавах Фелсен по име, и той леко се обърна към мене. — Ти знаеш кой си. Един от добрите, а навярно и най-добрият неврохирург на света. Млад си и енергичен. — Тук той вдигна ръка в знак на протест, но продължи да ме слуша. — Ако някой е способен да проникне в същността на явленията, да разгадае какво се крие под външната форма, то това сме ние двамата — ти и аз. Именно това ни даде смелост да извършим този велик експеримент в историята на човечеството. — Той беше притворил очи, но усещах, че внимателно следи думите ми. — И щом се осмелихме да извършим тази крачка, то длъжни сме мъжествено да посрещнем и последствията. — При тези думи сърцето ми се сви от мъка. — За последен път те назовавам Фелсен, за последен път произнасям името Мати. От този миг ти вече си президентът на страната Хавер Фелициус и никога не си бил друг! На първо време ще ти бъде трудно, ще трябва да свикнеш към множество непривични за тебе неща, но после всичко ще се нареди и ти ще плуваш като риба във вода… Но той отново започна да души, внезапно побледня и поиска един съд. Поднесох му го и той повърна само слуз, тъй като от дни беше на системи… Когато се съвзе, ми отправи жален поглед.
— Ще те изтрия с някакъв обезмирисяващ препарат, след което по твое желание ще се парфюмираш. Толкова ли е капризен носът ти?
Той ми отправи сериозен поглед и не се усмихна.
На представителите на съвета съобщих, че след два-три дни президентът ще бъде в състояние да приеме за няколко минути двама съветници, но не бива да му се задават никакви въпроси, тъй като това може да навреди на оздравяването. Тези няколко дни са абсолютно нужни за неговото лечение.
Вечерта с изненада установих, че днес като че ли няколко пъти дочух оръдейни изстрели, но не знаех как да си го обясня. Та нали сме напълно откъснати от външния свят и всичко необходимо ни се доставя от няколко най-доверени сътрудници на института.
В последните два дни състоянието на болния ту се влошаваше, ту даваше надежди. Тези вълнения така ме измориха, че бях на границата на пълно нервно изтощение. Надявам се, подобно нещо никога повече няма да се повтори през живота ми.
Вчера сутринта диктаторът изглеждаше външно спокоен, но забелязах, че нещо го тревожи. Лежеше неподвижно и на всички мои въпроси отговаряше само с кимване на главата. Стараех се да не забелязва, че внимателно го наблюдавам. Донесоха пресата и с намерение да го изтръгна от вцепенението, поставих на одеялото му няколко списания и вестници. Отначало той машинално прелистваше, ала изведнъж отчаяно изкрещя и се разтърси от ридания: пред очите му беше попаднало съобщението за погребението на известния неврохирург Матиас Фелсен, илюстрирано с няколко снимки…
Бях потресен, зави ми се свят, притворих очи. В същия миг осъзнах, че болният е на колене в краката ми. Сграбчил престилката ми, той се тресеше от ридания.
— Док, направете нещо, не издържам, не издържам… — проплака той, после се отпусна, падна на пода и започна да се вие в конвулсии като гъсеница, забодена с игла, закрил с длани лицето си.
Не можах да се овладея и сълзите ми потекоха. Отчаяно го прегърнах и върнах на леглото. Бързо му дадох силни успокоителни лекарства и след няколко минути той утихна и заспа.
Дежурех до него, а бурният поток на мислите ми преливаше в огромна душевна пустота. Не след дълго болният дойде на себе си и първите му думи бяха:
— Док, направете нещо!
Обгърнах с длани главата му и го попитах дали ме чува, дали е в състояние да проумее думите ми. След малка пауза той кимна утвърдително.
— Сине — започнах аз с треперещ глас, — ти искаш невъзможното. Погребали са не тебе, ти добре знаеш това. Не чувствуваш ли, че се намираш в института? — И нежно го разтърсих. Той се вгледа в очите ми и бавно кимна с глава. — Ти не си погребан, ти си президент, пълновластен господар на страната. Твоята дума е закон, ти се разпореждаш с живота и смъртта на всекиго, та толкова ли не си в състояние да се овладееш? Не усещаш ли огромната отговорност, която лежи на плещите ти? Та ти отговаряш за живота на всички нас, за съдбата на нацията!