— Господин професоре, вие сте най-великият човек — въодушевено възкликна президентът, сякаш това бе най-голямото постижение през живота ми. На езика ми беше да отправя благодарност за високата оценка, но навреме се удържах. Първо, защото неговият възторг беше искрен и второ, защото самият аз бях доволен от успеха си.
Действително от записките на президента получихме много ценна информация за неща, които досега бяха останали в тайна за външния свят. Едновременно с това разбрахме истинското име на президента, неговия произход и обстоятелството, че домоуправителката наистина е била родственица и възлюбена на Глигана и след сравнително драматични обстоятелства е преминала във владението на президента…
През последните дни събитията взеха такъв обрат, че главата ми се замая. Възхитен съм от възприемчивостта на президента и неговата способност да се приспособява към моментните обстоятелства.
Първите два дни по необходимост трябваше да присъствувам на всички тайни преговори, за да бъда в помощ, ако се получи „изгубване на паметта“. Но едва сега ми е възможно да свържа в логическа нишка случилото се. Първият ден се обсъждаше докладът за потушаването на въстанието. От него стана ясно, че въстаниците са претърпели частични поражения, а главните им сили са успели да се измъкнат от удара. Щабът на въстанието също не беше заловен. По време на съвещанието президентът едва вземаше участие и с присвити очи наблюдаваше съмишлениците си. Привечер на другия ден той отново ги свика, с изключение на министъра на пропагандата, комуто бе възложил преговорите с посланика на Блуфония. Тогава не обърнах внимание на този факт, ала днес вече всичко се изясни.
В двореца бях приютен в спалнята на президента. Вечерта между нас се състоя забележителен разговор. Президентът дълго се разхожда из стаята, а сетне спря пред мене.
— Док — за първи път от дълго време той се обръщаше към мене с това име. — Утре възнамерявам с щурм да проведа обиск на улица Нютон. Всички, които открием, ще бъдат задържани.
Изтръпнах — на улица Нютон се помещаваше щабът на въстаниците и досега нито веднъж не бе откриван от копоите на диктатора. Както аз, така и Фелсен, бяхме членове на щаба! С големи усилия на волята произнесох:
— Но за бога, защо?
Президентът спокойно обясни:
— Вашето становище ме оправдава, док. Ако днес моят режим падне, това ще се окаже съдбоносно както за стоящите на власт, така и за левите сили, готови за революционен преврат. Истина ли е?
— Истина е.
— Ето, Виждате ли, а вашите сподвижници и ръководители са на друго мнение! Всяка минута може да се очаква нова атака и трябва да ви призная, вашето име също е записано в черния списък.
— Моето име? — възкликнах аз.
— Да, да. Вашето. Заради мене. Вие не само спасихте живота ми, който бе изцяло във ваши ръце — всички знаеха, че моето състояние е безнадеждно и моят живот не струва и пукната пара.
— Всичките тези „аз“, „мой“, „за мене“ той произнасяше с такава увереност, че потръпнах и с ужас гледах това чудовищно създание, дело на собствените ми ръце.
— Това не е всичко — продължи той, — за ваша вина се счита и това, че сте ме последвали тук в двореца, за да се грижите за мене. Поради това съм принуден да охранявам вашия институт така, както собствената си резиденция, тъй като рано или късно вие ще трябва да се завърнете в него.
Виеше ми се свят и лицето ми изразяваше такъв ужас, какъвто бе изписан върху лицето на президента, когато за пръв път му подадох огледалото. Значи аз, един от ръководителите на движението, човекът с левите убеждения, съм враг!? Ужасно!
— За себе си не съм загрижен, но щабът на движението, елитът на страната, тези хора, образец на неопетнена чест и чиста съвест!… Как можахте всичко това да измислите?
Президентът рязко ме прекъсна:
— За тях не се безпокойте! Няма да ги ликвидирам. Само няколко години в концентрационен лагер и на принудителна работа, докато вътрешното и външно положение на страната не се измени, за да стане възможно тяхното освобождаване. Е, там не е рай, но и не всички ще загинат. Някои все ще оцелеят… Вие сам знаете, че докато тези хора имат свобода на действията, всеки момент върху нашите глави може да се стовари удар, от който и вие тръпнете, тъй като би означавал гибелта на страната. Правителството на Блуфония не пипа с ръкавици, както аз… Разбирате ли ме, док?