Бях вцепенен и не само не можех да отговарям, но не бях в състояние и да мисля. Внезапно скочих:
— Необходимо е да се видя с тях! Трябва да им разкажа…
Президентът така впи поглед в мене, че думите ми застанаха на гърлото. А когато проговори, гласът му режеше като нож:
— Полудели ли сте?… Кой ще ви повярва? И какво бихте могли да им кажете? В най-скоро време ще ви обявят за ненормален и ще ви затворят в лудницата!
Какво ли можех да възразя?
— Док! — продължаваше все така безмилостно президентът. — Вие ще отидете в института и ще останете там под домашен арест. Необходимо е да бъдете защитен от вашите приятели и от собствените ви необмислени постъпки. А освен това ще отпадне подозрението срещу вас, че доброволно сте дошли с мене. Хората ще разберат, че аз съм ви принудил — пленникът не е предател, а мъченик! Разбирате ли мисълта ми? Само още няколко дни ще пребивавате тук.
— А моите другари…
Той разгорещено ме пресече:
— Професоре! Вие сте културен човек с ясен разсъдък! На вас ли да говоря за такива абсурдни неща? Помните ли какво е написал Макиавели? „Убивай главните си врагове още в първите минути, когато застанеш на власт, и колкото повече от тях, толкова по-добре, това ще сплаши останалите и твоята власт ще бъде обезпечена. Ако не сториш това, ако от съжаление или по някакви други причини не убиеш достатъчно хора, то останалите ще се организират срещу тебе, а по-късно с огромни жертви ще можеш да въдвориш ред и тогава ще бъдеш действително жесток…“ Всяка промяна на режима иска своите жертви и не само от редиците на стария режим, но и сред хората на новия, които водят кървава битка за властта… Аз ще се задоволя с малко кръв, тъй като моят предшественик вече е извършил черната работа… моят пред… Да те вземат дяволите, господин професоре! — Явно смутен, той се доближи и ме прегърна, потри челото си с ръка.
— Какво ще стане с мене? — запита той с променен глас.
— Ти сам пожела това, Жорж Данден…
Той се изправи, наведе се към мене, а когато заговори, в гласа му отново звучаха метални нотки:
— Сантименталността винаги е била опасна, а сега може да се окаже гибелна.
Дълго не успях да заспя. На следващия ден не се срещнах с президента: когато се събудих, него вече го нямаше. Не ми се удаде да напусна и апартамента — пред вратата стоеше пост. Отдалеко се дочуваха оръдейни изстрели. Върху огнеупорния сейф — това открих едва днес — беше поставена нова ключалка.
Президентът се яви едва вечерта и заяви, че ще спя в другата стая. Той обясни своето решение с това, че не желае сутрин да пречи на съня ми. Сетне без всякакви предисловия ми съобщи, че сутринта е дал заповед за екзекуцията на министъра на пропагандата. Бях толкова зашеметен, че не зададох нито един въпрос. Ала той сам продължи:
— Вчера вечерта ви казах, че ще проведа обиск на улица Нютон, нали? Хванахме няколко по-дребни птици, но нито един от ръководителите не успяхме да заловим. Очевидно някой ги е предупредил… А там са открили министъра на пропагандата! Когато моят заместник, не на себе си от гняв, или по-точно от радост, го въведе при мене днес сутринта, зададох на престъпника единствен въпрос: какво е правил там? Той не можа да отговори нито дума. След пет минути го разстреляха.
— Каква жестокост! А ако е шпионирал за вас?
Президентът направи жест на отрицание.
— Аз не съм го пращал, а онзи, който действува пряко моите заповеди, е предател. Това му бе известно. Възможни са три варианта: първият — споменатият от вас шпионаж. Но това е напълно изключено, тъй като не спадаше към неговите задачи, а освен това би се намесил в работата на хората, професионално занимаващи се с шпионажа, а също така и в моята. Вторият — продължаваше той с желязна Фелсенова логика — да предположим, че той изобщо е симпатизирал на левите сили, но познавам миналото му и затова този вариант отпада. Третият — и както ми се струва, това е най-обоснованото предположение: търсил е съюзници сред моите врагове. И в трите случая той е предател. И ако аз все още бих могъл да проявя милост към врага, знаейки какво мога да очаквам от него, то към предател — никога!… Вие навярно сте осведомен, че този негодяй и вицепрезидентът се ненавиждаха и ги обединяваше само завистта им към мене. Те бяха уверени, че свалят ли ме, преди всичко ще трябва да се борят един срещу друг. Всеки от тях си има свои съмишленици… Но този плъх предполагаше, че корабът потъва, и опита да се спасява.