Ако просто бе избягал, щях да махна с ръка, по дяволите! Но да стане предател! А сега ми предстои най-трудният цирков номер: да балансирам с тежест в едната ръка.
Не можех да скрия своето отвращение.
— И вашето положение не е от най-леките, док. Нужно е да бъдете предпазлив. Би било жалко…
На вратата се появи домоуправителката. Беше много развълнувана, а сякаш присъствието ми я смущаваше. Президентът не даде вид, че го забелязва, а с много топлота и сърдечност я посрещна. Целуна й ръка, сложи я до себе си и продължи да й целува ръката. После забелязал, че не са сами в стаята, ми даде знак да напусна. След като промърморих няколко думи, тръгнах към вратата, където връхлетя върху ми вицепрезидентът. Задъхан, той съобщи, че спешно трябва да докладва. Президентът даде знак на външните лица да напуснат…
Шумът и тътнежът на улицата се усилваше и това придаваше на мислите ми още по-мрачен характер. На следващия ден президентът ме повика. Видът му излъчваше тревога.
— Повиках ви, за да се сбогуваме, драги господин професоре. При създалото се положение действително за вас ще е по-подходящо да отидете в института. Пускам ви с болка на сърцето. Не е леко да се държи тежест в едната ръка — и той кисело се усмихна. — А сега и вие не можете да ми помогнете… Бог да ви пази!
Бронираната кола ме водеше през безлюдни улици, които по странен начин ми напомняха съня, присънил ми се в операционната. Около института стояха танкове и постове, но беше тихо.
Разположих се в експерименталната лаборатория. Дълго не можах да заспя, а когато най-сетне задрямах, ме разбуди взрив. После се дочу бумтеж, който ту се отдалечаваше, ту се приближаваше, и престрелка с оръжия. Така премина цялата нощ, макар по някое време умората ми да надделяваше.
На сутринта при смяната на караула подочух странни гласове до вратата. Навярно се водеше някакво пререкание. Сетне се почука. Не отворих веднага, защото още си спомнях как ме измери с поглед вчера вечерта стоящият на пост войник. Отново се почука.
— Кой е?
— Отворете, професоре! — отвърна приглушен глас. — Много е важно!
Обръщението ме порази и след известно колебание все пак отворих вратата. В стаята влезе един войник, а постът остана отвън. Без да чака моите въпроси, възбудено започна:
— Аз съм член на организацията от улица Нютон. След вчерашния щурм мнозина считаха, че вие сте ни предали. Постовият пред вратата също е наш другар, той се канеше да ви убие.
Не можех да продумам, стоях като вцепенен.
— А тази сутрин ме изпратиха от двореца да сменя постовия със заповед каквото и да стане, да ви ликвидирам.
Не помня дали съм питал нещо, навярно да, защото войникът продължи:
— Не, заповедта даде не Глигана, а самият президент. Той ми нареди да застрелям и часовоя, ако ми попречи… И ми заповяда да бързам. Тогава разбрах, че сте наш човек, а не предател. Много бързах, тъй като ми бяха известни намеренията на постовия… Пристигнах съвсем навреме, сега двамата ще ви охраняваме.
Навън се дочу някакъв шум. Войникът отвори вратата, за да повика другаря си, и в този миг в края на коридора зърнах президента. Дясната му ръка висеше неподвижно, а в лявата си стискаше пистолет, размахвайки го над главата си. Олюлявайки се, той се строполи в лабораторията.
— Професоре — простена той едва чуто, — професоре, помогнете ми! — И изгуби съзнание.
Обърнах го по гръб и видях, че дясната страна на униформата му е цялата в кръв — в тъмния коридор това не се забелязваше. Нощният часовой се обади с хриптящ глас:
— През нощта нашите започнаха щурма… Застреляйте го!
Вторият войник с неуверено движение вдигна пушката. Хвърлих се към него.
— Играта още не е свършила! Никой от нас не може да поеме върху себе си отговорността за смъртта на президента. Той и без това е към края си… Помогнете ми да го пренесем.
Не зная какво ме накара да го положим върху изтегленото от операционния апарат легло. Свалих униформата и се ужасих. От дясната страна зееше огромна рана от взривен патрон — бяха стреляли отзад. Що-годе го превързах и го върнах в съзнание.
— Какво се е случило? — запитах го аз.
— Док, помогнете ми! — изстена той. — Преследват ме! — и направи опит да се надигне. — Ако вие не ми помогнете, ще загина!
Мислите в главата ми пробягваха с шеметна скорост. Вечерта поисках сведения за положението в института от заместника на Фелсен. Наред с редовната работа и отчета той спомена, че има един безнадеждно болен с тежко увреждане на мозъка. Раната на диктатора също бе смъртоносна, съмнение нямаше. Значи, може да се опита… Отидох до телефона и се разпоредих да подготвят болния за операция и спешно да го доведат в експерименталната лаборатория. А на войниците заповядах да пуснат само санитарите с носилката. За всички останали влизането забраних.