Повече от час и половина стояхме с тревога и страх около леглото на болния, когато най-сетне, без допълнителна намеса, сърцето започна да бие ритмично, а лицето се изкриви от болка. Веднага поставихме инжекция за успокояване на болките и отново потекоха безкрайни минути на очакване…
Не зная — и тогава не знаех — колко време бе изминало, докато болният отвори очи. Едновременно с Фелсен го запитахме:
— Как се казвате?
— Фишер — произнесе ясно той, но внезапно замлъкна.
Очите му потънаха и започна да хърка. Спешно приложихме възбудителни средства и препарати и усилията ни не отидоха напразно, тъй като няколко минути след агонията дейността на сърцето се възобнови, бавно и слабо, но с добър ритъм. Изтощени, ние втренчихме поглед един в друг и Фелсен неочаквано скочи.
— Какво име спомена — кресна той така силно, че потръпнах. — Фишер?
— Да — отговорих машинално, но не разбирах какво го тревожи.
Фелсен се наведе и започна да тършува из дрехите на болния — нуждата от спешна хирургическа намеса не ни даде възможност да ги свалим — и от горния джоб извади бързо една железопътна карта. Беше на името на Вайлер. Фелсен вдигна поглед към мене изведнъж се спусна към покрития мъртвец. Претърсвайки джобовете, извади портфейла му. Издърпа от него няколко документа, взря се в тях и с неописуемо вълнение ми ги показа. Беше онемял, а ръката му така трепереше, че беше нужно да я задържа. В документите беше вписано името Ернесто Фишер.
И двамата рухнахме върху столовете, а в настъпилата тишина дочух въздишката на Фелсен:
— Успех!…
— Да — отвърнах аз, ала неочаквано ме разтърси една ужасна мисъл и по челото ми изби пот.
Фелсен ме забеляза и попита:
— Какво се е случило?
— Мислил ли си върху това как би се чувствувал, ако застанеш пред огледалото и видиш едно чуждо лице? — По изражението му разбирах, че не схваща какво му обяснявам. — Или ако например — продължих аз — на улицата се обърнат към тебе с чуждо име и те уверяват, че си друго лице? Какво ще стане с този човек, когато оздравее? — и посочих към болния. — Какво направихме? — запитах аз и видях, че Фелсен потръпна. Отчаяните ни погледи се срещнаха, сетне машинално напуснахме лабораторията и оставихме живия и мъртвия на грижите на персонала…
На следващия ден Фелсен телефонира у дома и ми съобщи, че прекарал безсънна нощ и въпреки всички положени грижи и усилия на персонала, преживелият операцията Вайлер е починал тази сутрин в три часа. Извършената веднага аутопсия установила, че причината за смъртта е увреждане на мозъка — на мозъка на Фишер…
— Да — отвърнах аз. — Жалко за бедния човечец… В нощта, след нещастния случай с диктатора, почти не затворих очи. През цялото време си мислех за Вайлер — Фишер. Дори и сега ме измъчва мисълта за тази операция. В този момент президентът лежи в института в безсъзнание и има големи съмнения за спасението на живота му. На заседанието на държавния съвет говорих напълно откровено, понеже толкова презирам тази банда, че не намирам за нужно да лицемернича пред нея. Смъртта или намаляването на дееспособността на диктатора би довело до неизмерими последствия. Презирам го и го ненавиждам за подлостите и злодеянията, които извършиха неговите палачи начело с Глигана, от които пострадаха мои приятели и хора с демократични възгледи.
Продължавам дневника и за улеснение използувам датите от старото летоброене.
Диктаторът все още е в безсъзнание. Околностите на института представляват същински военен лагер. Макар и да ограничих най-строгата охрана до сградата, в която се намира президентът, на всеки ъгъл се подаваха бронирани коли и патрули. Нормалната работа в института се дължеше предимно на решителните действия, които предприех.
Не намирам покой. Мислите ме преследват, измъчват, пред очите ми се въртят черни кръгове, макар да изглеждам видимо спокоен. Не зная какво да предприема, обхваща ме тревога: всеки момент състоянието на президента може да стане критично и тогава ще бъде късно. Всички членове на държавния съвет денем и нощем са в института, заели са най-голямата аудитория и съседните помещения. Днес, късно след обед с немалко трудности успях да се добера до тях и повиках на разговор вицепрезидента и министъра на пропагандата. За никого не е тайна, че те двамата са главната опора на диктатора; единият е олицетворение на суровата, груба сила, а другият — на интригант и хитрец. Говори се, че диктаторът поддържа равновесието, опирайки се на тези сили, което във всички случаи говори за голям талант в политиката.