… Отварям очи целият облян в пот.
Втренчвам поглед в добре познатите лампи на лабораторията, около мене нещо звъни. Оглеждам се. Навярно това е сигналът, който означава, че определеното време е изтекло. В дясната си ръка стискам пистолет, а на гърдите ми лежи лист хартия с някакви разкривени букви. Машинално вземам листа и прочитам: „Професоре, завършете операцията!“ Главата ми е празна, ала сетне поглеждам към апарата, с вопъл скачам и се спускам към него. Стрелките сочат, че трепанацията на черепа вече е извършена, а съдовете и нервите са прерязани…
Съвсем отчаян, аз едва се удържах на краката си. Значи Фелсен ме е излъгал! Когато съм загубил съзнание, той ме е изтеглил, заел е моето място и е включил автомата… Стрелките сочеха, че от няколко секунди двете тела са без пулс… Нямаше време за губене, трябваше светкавично да се действува! Работех машинално, подчинен на рутината, без да мисля за нищо. Размених местата на двата мозъка и задействувах регенерационния процес. Извлякох безжизненото тяло на Фелсен към мястото, на което му бях заповядал да положи мен, машинално вдигнах тежката греда, ала подтикван от някаква светкавична мисъл, грижливо заличих следите от неговите пръсти, сетне, хванал с две ръце гредата, я стоварих със съкрушителна сила върху главата на своя най-любим ученик и сътрудник.
Струваше ми се, че дългогодишният ми опит ме е приучил да не реагирам при вида на смърт и кръв, но се заблуждавах. Светът се завъртя пред мене, преобърна се стомахът ми — какво да се прави, никога не съм бил палач! Способен бях само да натисна сигнала за тревога, да отворя вратата и да извикам за помощ, или по-точно да прошептя…
Когато дойдох на себе си, около леглото ми се бяха събрали всички сътрудници на института. Виждайки, че отварям очи, те бързо напуснаха стаята, а при мен останаха само вторият ми заместник и старшата сестра. Първият ми въпрос беше:
— Какво става с Фелсен?
Видимо заместникът ми нямаше желание да отговори, но накрая измънка, че върху него е паднала, вероятно разхлабена от по-рано, част на поддържащата конструкция.
— Но какво е станало с него? — повторих аз, неспособен да овладея нервната треска, щом си представих отново кошмарното зрелище.
— Фелсен умря — отвърна лекарят. — Полицията сега разследва случая.
В същия момент на вратата се появи един мъж с вид на служебно лице. Представи се като следовател на полицията, но името му не запомних. На поставените от него въпроси отговорих, че по време на операцията единствената възможност за спасяване живота на президента, навярно разхлабеният вече детайл е паднал върху Фелсен. Ужасен от случилото се, аз съм се опитал да я отместя, но почувствувал се зле, съм извикал за помощ. Вероятно това го задоволи, защото повече не ме безпокоиха по този въпрос.
След окончателното завършване на операцията по мое нареждане президентът, увит с бял тюрбан на главата, бе откаран в специалната болнична стая. В нея поставиха легло и за мене, тъй като лично желаех да следя състоянието му, а на останалите изрично забраних да влизат. Даже и старшата сестра можеше да идва само по мое специално разпореждане.