През последните два дни няма промени в състоянието на президента. Но на мен пет пъти ми прилошава при спомена за страшната картина, която се разигра пред очите ми… На погребението на Фелсен няма да отида. Състоянието на президента остава непроменено, все още е в безсъзнание, но съдейки по някои дребни признаци стигам до заключението, че подобрението е започнало и операцията е сполучлива. Но не мога да си намеря място от безпокойство.
В сградата на института, където лежи президентът, нормалната работа бе прекратена. Държавният съвет окупира помещенията и едва смогвам да прогоня и любопитните пред болничната стая. Няколко пъти се мярна и червената физиономия на Глигана.
Днес погребаха Фелсен. Въпреки смутната и неизяснена ситуация, огромна тълпа почитатели са почели паметта му. Аз изпратих от мое име венец, заедно с този от института. В състоянието на президента се забелязват подобрения. Все още при него не допускам никого, без никакви изключения. Днес направи опит да влезе „домоуправителката“, но вежливо отбих атаката й.
Днес президентът отвори очи. Аз стоях до леглото му и наблюдавах как по небръснатото му лице се появи розовина, животът бавно се възвръщаше. Когато премигна няколко пъти и погледът му се втренчи в мене, стори ми се, че сърцето ми ще изскочи. Раздвижвайки с усилие езика си, той произнесе:
— Док…
Аз потреперих. Диктаторът не ме познаваше, никога не се е интересувал от моята работа, а в института само Фелсен се обръщаше към мен така, и то на четири очи!… За миг замрях, но сетне отпратих старшата сестра, и подчинявайки се на неочакван порив, се наведох над болния. Разчленено, отчетливо, за да отгатне по движението на устата, го запитах:
— Как се чувствувате, ваше превъзходителство?
Погледът му стана още по-съсредоточен. Аз начаса се поправих и няколко пъти развълнувано повторих:
— Как се чувствувате, господин президент?
Гласът ми ставаше все по-развълнуван.
— Но, док… — отново промълви болният и с изненада огледа наоколо, сетне въпросително ме погледна.
Безсилно се отпуснах на стола и от вълнение зъбите ми затракаха. Най-голямото ми желание беше да избягам от стаята.
Не зная колко време съм прекарал така, но в един момент забелязах, че президентът се е обърнал към мен. Нямаше какво да правя, станах и отидох при него.
— Как сте, док? — ласкаво ме запита той. Стъписах се и една не паднах, защото се блъснах в стола: така Фелсен ме поздравяваше всяка сутрин. — Да не би да сте зле? — изкрещя той с характерния, чуван толкова пъти по радиото баритонов глас на диктатора. И направи опит да се надигне, за да ми помогне, но падна възнак.
— Внимателно! — извиках аз. — Не трябва да се движите!
Овладял вълнението си, аз седнах в края на леглото му. От поривистото му движение одеялото се беше свлякло, а пижамата разтворила. Под нея се виждаха огромните, мускулести, обрасли с косми гърди на диктатора. Неволно пред мен изплува спортната, изящна, младежка фигура на Фелсен…
— Нищо ми няма — отвърнах аз, ала гласът ми все още трепереше. Дълбоко въздъхнах. — А вие как се чувствувате? — Въздържах се да го назова по име. — Знаете ли къде се намирате?
Той направи движение, сякаш питаше: „Действително, къде ли съм?“ — но сетне се замисли и смутено тръсна глава.
— За какво си спомняте? — запитах аз и допълнително добавих: — Експериментална лаборатория… Апаратът за черепни операции…
— Чакайте! — възкликна той. — Док, аз влязох на вашето място!
Явно той считаше това в реда на нещата.
— А после?
— После се събудих тук, в тази специална болнична стая — той премигна с очи. — Тю, че съм обрасъл — каза той, потривайки с ръка гърдите си. — А и някакво зловоние ме измъчва… Аз ли мириша така?
— Това е миризмата на вашето тяло. Всеки индивид има своя, специфична миризма.
— Но преди никога не съм я чувствувал — възкликна той и започна да души наоколо.
— Рибата не се дави от собствената си кост!
Той се вгледа в мен с уплаха и започна да си припомня.
— Вие влязохте в апарата и го включихте, нали?… А в съседния апарат лежеше президентът, спомняте ли си?
Лицето му изразяваше ужас, после извърна глава. Нямах друг избор: трябваше да скачам във водата с главата надолу. Свалих закаченото на стената огледало и му го поднесох. Той хвърли един поглед върху изображението й със сърцераздирателен вик — надали диктаторът би бил способен да прояви такива чувства — закри лицето си с ръце и загуби съзнание.
Когато дойде на себе си, се разрида. Неведнъж в моята практика съм срещал отчаянието, слушал съм горчиви ридания, но така да плаче е способен само онзи, който е загубил най-скъпоценното на света — самия себе си… Именно в този миг аз осъзнах какво е станало, какво сме сътворили, по-точно, какво аз съм сътворил. Така моята необмислена до края идея бе рикоширала в друг човек!…