— Пет пари не давам за личния ти живот. Интересува ме само моята стока. Постарай се утре вечер да я доставиш точно начаса на уговореното място и ще получиш остатъка от парите.
— Разчитай на мен.
Дочу се изскърцването на стол, после непознатият каза:
— Гледай да изпълниш обещанието си, за да не пострадате нито ти, нито дъщеря ти. Пиеш много, а аз мразя пияниците. Гледай утре вечер да бъдеш трезвен.
Малката чу стъпки, отварянето и затварянето на вратата. Настъпи тишина, която само след миг бе нарушена от трясъка на чаша, запратена в стената, от грозните ругатни на баща й. Тя се разтреперва като лист и се подготвя за най-лошото.
— Мръсник! Мръсник!
Стените се тресат от ударите му. „Добре, че не си изкарва яда на мен — помисли си тя. — Дано да блъска с юмруци по стените, дано да намери пълна бутилка. Господи, дано да излезе да си купи алкохол, да намери друга жертва. Моля те, Господи!“
Но вратата на стаята й с трясък се отвори. Той застана на прага и тялото му закри светлината, идваща от съседното помещение.
— Какво си ме зяпнала, малка мръснице? Подслушвала си разговора ми, а? Пъхаш си носа в моите работи, така ли?
Тя безмълвно поклати глава, а ужасените й очи бяха приковани към лицето му.
— Заслужаваш да те оставя на плъховете и на ченгетата! Плъховете ще изгризат пръстите на ръцете и на краката ти. После ще дойдат ченгетата. Нали знаеш как постъпват с любопитните момиченца? — Залитайки, той се приближи, хвана кичур от косата й и дръпна толкова силно, сякаш искаше да я скалпира. Болката беше нетърпима и малката изкрещя против волята си. — Заравят ги в земята, а буболечките влизат в ушите им. Искаш ли да те заровят в земята, момиченце?
Тя се разрида. Не искаше да се разплаче, но сълзите сами рукнаха от очите й. Баща й я зашлеви. Веднъж, два пъти… но явно мислеше за друго и в съзнанието й проблесна искрица надежда.
— Ставай, мързелано, стига си се търкаляла в леглото! Събери си партакешите. Предстои ми да се видя с едни хора. Тръгваме на юг, момиченце. — Усмихна се, но усмивката му по-скоро приличаше на зловеща гримаса, а очите му налудничаво блестяха. — Рикер си въобразява, че ще ме изплаши. Майната му! Дал ми е половината от уговорената сума, ама и наркотиците са у мен. Ще видим кой ще се смее последен. Сигурно ще съм аз, не скапаняка Макс Рикер!
Тя побърза да се подчини. Докато пъхаше дрехите си в чантата, съзнанието й беше завладяно само от една мисъл — че поне тази нощ изпитанието й се е разминало. Спасена е била от човек на име Макс Рикер.
Ив се стресна и се събуди. Сърцето й биеше до пръсване, гърлото й беше пресъхнало.
Рикер! О, Господи! Рикер и баща й!
Вкопчи се в страничните облегалки на креслото, за да се успокои, за да не се върне в спомените си. Дали сцената наистина се е разиграла, или е възникнала в съзнанието й вследствие на умората и на трескавото й въображение?
Защо се самозалъгва? Картините и сцените от миналото, които понякога възкръсваха в паметта й, винаги бяха истински. Стори й се, че вижда слабичкото момиченце с огромни очи, което се е свило на леглото като животно в дупката си. Отново чу гласовете…
Приведе се и притисна с пръсти клепачите си. Макс Рикер и баща й са се познавали… Сигурна беше, че събитията през онази нощ са се разиграли в Ню Йорк. След колко ли време двамата с баща й са се озовали в Далас? Колко ли време е изминало до нощта, когато ножът се бе оказал в ръката й, докато баща й я изнасилваше?
Колко ли време е изминало до нощта, когато го беше убила?
Достатъчно дълго, за да свършат парите, а Рикер да изпрати копоите си по следите на човека, който го беше ограбил.
Ала тя ги бе изпреварила и беше сложила край на живота му.
Стана и закрачи напред-назад. Случилото се преди толкова много години нямаше връзка с настоящето, не биваше да му позволи да попречи на разследването или да й повлияе.
По каква ирония съдбата отново изпречваше на пътя й Макс Рикер? Рикер и баща й са били свързани, Рикер и Рурк също.
Ето че и тя бе обвързана с него.
Не й оставаше друго, освен отново да разсече порочния възел.
Деветнайсета глава
Искаше й се да изпие още няколко чаши кафе, копнееше за няколко часа здрав, непробуден сън. Но най-много й се искаше да получи резултатите от лабораторията.
Измъчваше я усещането, че е пропуснала нещо очебийно, затова се залови отново да преглежда информацията в компютъра.
Тъкмо беше започнала, когато й съобщиха, че я викат в Кулата. Тя гневно възкликна:
— Нямам време! Проклети политици! Имам прекалено много работа, за да тичам при Тибъл и да му съобщавам сведения, които той да подхвърли на акулите от медиите.